понеделник, 26 април 2010 г.

Майстора и Маргарита

… този виц го знаете, знам … ама не е виц –
човекът е бил там!



На Маргарита мъжът й пътува. Много пътува. И много лъже. Пък Маргарита - честна. И доверчива. И той, мъжът й, като отива в командировка (командировка - друг път - с две руси командировки на Пампорово), тя си седи тихо и кротко в къщи и си чете книжки. Що да не си седи жената, ще кажете. И ще намигнете. Обаче, няма такива работи! Сериозно! Много е наивна тая Маргарита. Седи си и си чете, потънала в тишина. Само тролеят като мине отдолу, чашите в барчето прозвънват, обаче така - дискретно и приятно - колкото да допълнят тишината.
И един ден, както си четяла (мъжът й таман бил заминал с една командировка), отдолу тежко минал тролеят, чашите прозвъннали нежно... и не щеш ли, вратите на гардероба се откачили и пляснали като великански джапанки върху дебелия килим.
Маргарита се вкаменила за момент, но след като никой не нахлул с качулки, бухалки, гърмялки и други залъгалки, както миналия месец, тя бавничко се размърдала и обиколила врати и прозорци - решетките и резетата били непокътнати - надзърнала под легла и кушетки, пила един валидол, пила и едно уиски за по-сигурно, па се захванала с вратите на гардероба.
Маргарита е оправно чадо на епохата "Направи си сам". Едно време в училище по трудово обучение направи на струг и бормашина дървена поставка за 20 цигари и пепелник - шестица й писаха - въпреки, че пушенето беше забранено.
И сега вдигнала вратите, закачила ги на пантичките - и готово! Следващият тролей я изненадал на най-интересното място в розовия роман - знаете как е - главният герой подхваща отмалялата главна героиня, пръски от водопада, лошият е в затвора, старата дойка тича и разплакана оповестява, че главната героиня е получила в наследство половин Гренландия и поживотен гратис в Дисниленд... и вратите пак паднали...
И така пет-шест пъти... Като един Петър Попангелов, ако следите мисълта ми (имаше едно време един такъв български скиор, дето все не можеше да свърши). Тя, Маргарита, ги закачвала пустите врати, тролеят минавал по разписание, те се срутвали... Тогава Маргарита се предала и се обадила на някаква фирма от Нов градски указател ли, от "Асансьорен вестник" ли, няма значение. Важното е, че минали не минали три тролея, на вратата се позвънило и влязъл Майстора!
Маргарита може и да е наивна, но знае как се посреща Майстор. Масата попуквала под тежестта на каквото трябва и Майстора тъкмо си правел сметка как да анулира останалите заявки за деня, Маргарита го осветлила по същината на проблема. В същия миг отдолу услужливо минал тролей и вратите по неизменен начин шляпнали на пода. Мене ако питате, това си е живо предизвикателство за един Майстор.
И се започнало. Чук и отверка - тролей - падане. Нивелир и ренде - тролей - падане. Резе и верижка - тролей - падане. Мамата - бравата - тролей - падане...
Накрая Майстора стигнал до радикално решение. Вижте, казал той на Маргарита, аз ще вляза в гардероба, вие хубавичко затворете вратите зад мен и като мине следващия тролей, да видя аз каква е таз мистерия. И влязъл в гардероба. И Маргарита затворила злополучните врати. И външната врата се отворила. И влязъл мъжът й (командировката се оказала неразположена и инатлива). Пък в антрето - нали се сещате - палто, шапка, обувки... В средата на Маргаритината стая - чанта, масата – лодка, а Маргарита тревожно гледа към гардероба!...
Ти като лъжеш - хубаво, ама тебе като те лъжат - кофти-и-и...
Ревнал мъжът като усурийски тигър и право към гардероба! Страшна работа! Вратите отхвръкнали, все едно е минал тролей - пък вътре - Майстора! Мъжът не губил време, ами задал дежурния тъп въпрос - Ко праиш ти тука, бе!?...
Ако ти кажа, че чакам да мине тролеят, няма да ми повярваш... успял да продума Майстора… и се събудил в реанимацията.
Ех, ако беше казал Майстора, че е от ГАЛЪП или СОВА ХАРИС и прави допитване за предпочитанията на новите класи към коприната, ако беше казал, че е доброволен гард от кварталната Тимуровска команда, ако беше казал, че коварен екстрасенс го е телепортирал... пък той - чакам тролея! Хак му е тогава реанимацията.

четвъртък, 22 април 2010 г.

гара

вижте какво намерих - писано е по нощите на гарата на горна оряховица преди - мале мила - 27 години!!!


мамор шум и неон
мокри релсови ребуси
фонтанни риби от бетон
жадни шарени термоси

гара възлова
пратки
хитпарад на багажи
раници и палатки
избелели на плажа
чифт шалвари на ивици
дъвчат кротко закуските
плач
сънливи немирници
зашлевени по бузките
влакът софия – русе
днес се движи на време
връзка с три автобуса
вляво чичкото дреме

гара възлова
крача
трийсет крачки – минута
сядам в края на здрача
със търпение в скута

неделя, 18 април 2010 г.

спомени без очевидци

… този виц го знаете, знам … ама не е виц –
човекът е бил там!




После го разправяли как ли не. Като мит. Като притча. Даже като виц...
Обаче ето как било – почти като в България. Щото, например, имало много пясък. Като на Слънчев бряг. И камъни. Като на другия Слънчев бряг. А вода нямало. Като в Габрово. И един човечец имало – стар, болен, одрипан, изпаднал, съсухрен, от джоба му некролога се подава – като български пенсионер...
Слънцето спряно сърдито печало, камъните се пукали от яд, че не могат да се търкулнат на друго някое място, въздухът трептял като коремче на кючекчийка, времето клечало с изплезен език като хиена... а старецът безспир тътрел крака незнайно накъде...
Ех, старче... назад – като спомен – хиена. Напред – като прокоба – хиена. А по средата – ти! Работата отивала на пернишка трагедия...
Но старчето не спирало – кретало едвам, като малката стрелка на часовника, но не спирало, глухо за кикота на хиените, сляпо за писъка на вятъра, безчувствено за слънчеви изригвания и магнитни бури.
И изведнъж... Хиените се направили, че някой ги вика, дюните приклекнали като сгълчани, слънцето мигнало сепнато като разбуден депутат, небето се продънило с мек тътен, лъхнало на тамян и скъпа пура и един ласкав и загрижен тембър изпълнил акустичната среда
- СТАРЧЕ, ЗАЩО СИ ТОЛКОВА ИЗПАДНАЛ?
Човечецът бил обръгнал на всякакво, та не спрял да се тътри и само промърморил – моя си работа, господине, няма нужда, благодаря...
- МОГА ДА ТИ ПОМОГНА ЧОВЕЧЕ!
- Ба – измърморил старецът – никой не може да ми помогне на мене.
Придърпал дрипите си и с наведена глава продължил да цепи горещия пясък като един нестинар.
- АЗ МОГА – упорствал отгоре небесния глас – АЗ ПОМАГАМ НА ВСЕКИ, КОЙТО МЕ ЧУЕ!
- На мене не можеш – заинатил се старецът, ама не спирал обречения си поход – аз... имах син, син... – старческите крака продължавали сами да вървят, напуканите ръце сами придърпвали дрипите, очите сами заплакали – едничък син имах и го загубих… пари, здраве и живот похарчих да го намеря и не – няма го сред човеците...
- АЗ ВИЖДАМ ВСИЧКО НА ТОЗИ СВЯТ, СТАРЧЕ – меко протътнал небесният глас – ЧЕ И НА ОНЯ. ЩЕ ГО НАМЕРИМ. КАЖИ МИ КАК ИЗГЛЕЖДА ТВОЯТ СИН?
- Моят син!? – едвам прошепнал старецът и за първи път спрял, а притаената пустиня се повдигнала на пръсти – моят син... ще ти кажа, ама да не се чудиш... Ех... моят син имаше гвоздей във всеки крак и всяка ръка...
- ТАТКО!?!?!? – прошепнал гръмовно небесният глас отгоре... а отдолу старецът за първи път вдигнал глава и с подмладен, изпълнен с невяра и съмнение глас викнал насред пустинята
- ПИНОКИО!?!?!?

Ето така било. Поне така го разправят дърводелците. Срещнали се и не се познали.

.

сряда, 14 април 2010 г.

утринен концерт



В онези смутни пост-н'амк'ви времена един човечец получил наследство. Е, чичо му не бил от Америка, ами от Русе. И наследството и то русенско - първи етаж от къща. Обаче от старите големи русенски къщи - на тиха уличка с много липи.
Хукнал човечецът по нотариуси, жена му застягала бохчите, децата се пречкали весело и една прекрасна утрин вместо от гарата (защото бил машинист) да се прибере в панелната дупка в квартал “Чародейка”, нашият гордо прескочил натуриите в антрето на старата нова къща, ударил един душ, ударил и една ракия за приспивателно, па се бухнал в леглото. Точно тогава радиоточката прошепнала, че е осем и от втория етаж прозвучали мощни акорди на пиано. Т'ва пък к'во е бе, мамка му, рипнал човечецът, а отгоре се спускали акорд след акорд, извивала се вихрена мелодия, като че ли някой тичал по клавишите, после звуците полека стихвали, но само за да се изсипят изневиделица като водопад върху плачещото му за сън същество.
Като се разбрало, че така няма да се спи, железничарят метнал нещо на гърба си, изтопуркал нагоре по стълбите и се облегнал на звънеца. Отзовал се очилатко на неопределена средна възраст в закопчана догоре риза и протрит панталон. Кроткият отначало разговор набързо качил градуса, закипял от права и претенции, льохмани и профани, селяндури и очилати муцуни, лашкаш се цяла нощ да ги возиш, д'ебамааму, пък те да спиш не ти дават, а аз трябва да репетирам, майната им на твоите репетиции, що не си репетираш на друго място, и на Вагнер майната му, вижте се какъв сте имбецил, абе ти гледай много да не дрънкаш... простак!... И вратата хлопнала, и в пианото забушували страстите на обидената музикантска душа, а жепеецът се замятал в леглото с възглавници на ушите.
Така едно добросъседство свършило, преди да е започнало. Железничарят ходел като тигър из стаите, псувал на поразия, та чак фикусът повяхнал, проклинал коварното наследство, заплашвал, че ще се изнесе на палатка пред Централна гара, засипвал с жалби община, кметство, полиция и филхармония, но очилатият от втория етаж свирел само в разрешеното от правилника време и никой не можел с пръст да го бутне.
Тогава човечецът изтикал леглото си в най-далечния ъгъл, след нощна смяна тъпчел ушите си с памук, пиел по три ракии и трупал възглавници върху бучащата си глава... но проклетите звуци пак го намирали, терзаели повече нервите, отколкото слуха му, а когато най-сетне заспивал, музиката се промъквала и в съня му. Траверсите се превръщали в безкрайна редица клавиши, локомотивът свирел на тях бравурна мелодия, после клавишите се свършвали, музиката секвала, вагоните, закачени един за друг с ключ сол, започвали да се търкалят на забавен каданс, от тях се сипели изкормени пиана, пръсвали фонтани трески и чукчета, като лениви светкавици из въздуха проблясвали скъсани струни и било тихо, тихо...
Ей така я карали.
Една сутрин железничарят се върнал пребит от умора, изритал обувките си, надигнал шишето с ракия и се проснал в леглото както си бил с униформата. Погледнал часовника, изпсувал мръсно и безадресно, натъпкал памука в ушите, натрупал възглавниците и стиснал очи. Но сънят не идвал. Човечецът се повъртял, притиснал по навик възглавниците, но не можел да заспи и това е. Наоколо витаела някаква липса, която гонела съня, чувство за някакъв недостатък, губело се нещо съществено, но неуловимо... Той отворил очи, погледът му попаднал на циферблата на часовника, осем и петнайсет... топло, топло... Жено, ревнал човечецът, оня що не свири?!
Жена му дотърчала с тестени ръце - как не ти казах, свърши се тя неговата свирня, да пукне дано с това дрънкане, ама на, санким ко беше голям музикант, щеше да ходи с едни панталони зиме и лете, мухльото, другите по скандинавията коли си купиха, ма на него само репченето му голямо, жена му и тя, лисици по врата, ама сега като ги наритаха три месеца неплатена, щото не се разбра филхармонията министерска ли ще е, общинска ли - лъснаха им голите задници, пък компенсациите - за ток ли, за студент в София ли - и продадоха пущината, пианото де... Таз заран гледам барабите го влачат, пък оня ситни по тях като бито куче, да не го ударите, вика, това е немски инструмент, бе к'во те е грижа бе, нали му зе парите, 'ко искат от втория етаж да го фърлят... Ти що ме зяпаш така, не се ли радваш бе... Що пак грабна тая бутилка?… Глей го с'я... Къде тръгна по чехли бе?…
Но външната врата хлопнала зад едно объркано “бамааму” и станало тихо, тихо... само се чувало как чехлите на човечеца шляпат по стълбите към втория етаж и в бутилката се плиска оная пущина - панацеята за всяка наранена душа.

вторник, 6 април 2010 г.

хАМлет от 3 лева

много обичам кренвирши... да бе, знам с какво ги пълнят сега, ама аз обичам онез от едно време, дато не се разтваряха като бульон, ако речеш да ги свариш...и се сетих за тази пародия на Барда:)))


I'm kidding, Willy(AM!)

Да бъдеш кренвирш, или не!?
Това е днес въпросът.
Дали е по-достойно да понасяш
дъжда от концентрат и колагени
на лакомите за печалба
или възстанал
с етикет в ръка срещу море от сурогати
да сложиш край и да заспиш...
Но туй е пречката:
какви ли сънища ще ни споходят
когато боднем вляво с нож
и се обелиме от еластичната обвивка?
Това ни спира! Таз мисъл ни терзае!
Че кой търпял би инак
да го натъпчат с протеин от изолати,
да го залъгват с фракции от колаген
и емулгатори да свързват
колбасните му честни молекули!?
Дори на щанд отдéлен кой би мъкнал
товара на такъв живот,
ако не беше този страх
пред нещо непознато зад кантара,
пред неоткритата страна,
отдето никой кренвирш не се връща.
Туй смазва волята ни с палмово масло и ето –
мечти високи, почини с размах,
на нейде кривват и така си гаснат
не станали дела....


ps виж монолога на живо в края на това видео
http://arenamedia.net/video.php?vid=131

неделя, 4 април 2010 г.

unavailable




всички искат
щом ме потърсят
да ме намират
а аз кога да поплача на рамото си
кога да постоя по пижама
с неизмити зъби
и без дезодорант под мишниците
и кога
по дяволите
да намеря рими за всичко това