Внучето на баба
Яга – Яго – бил влюбен в Дездемона Лиза. Но тя обичала Отело, защото от Мускато получавала киселини. Както и от художници. Особено от Михаил Ангелов – рисувал
нея, а излизала Гретхен Тунберг, създадена от изкуствен интелект с хемороиди.
Така я карали,
докато Яго не остарял и се оженил за баба си.
А съвсем, съвсем иначе я
разправил тази история един, дето се мислел за Марлоу, на друг, който се мислел
за Шекспир.
онова между
вечерта и нощта е черта
уста с ненаситени
зъби
дето дъвчат
каквото им се даде зад опънато на корниза перде
гъби
салата
рататуй
и удушени във
плик патладжани
в кисел сос
потопени джолани
а зад всичкото
туй дебне ненаситната глътка
която като хрътка
поема
без да подбира
вино
ракия
бира
и забравено в
барчето уиски
ниЗки желания
преобладават като облачност
която обладава
изоставеното от всички небе
е не
не вярвайте на
часовника
и
на дъждовника
който милва
стената със лапки
реката продължава
да си тече
и на капки
по звездите чете
онова
дето за хората
остава скрито
онова
дето между
вечерта и нощта
лангърка като
пробито корито
Женица в безформени
дрехи, колосани до твърдостта на доспехи,
женица без
капчица чар, седи върху велпапе на вледенения тротоар.
Не протяга ръка.
Нне кълне.
Не задава
въпроси.
Не проси.
Гледа в пресечната
точка на разбитите плочки.
Мълчи.
Утре, помслям си, може там да си ти.
artist Kenne
Gregoire
пелин мие небцето
ми и ме обвива в горчиво було
в червено потъва
ухото ми и се прави, че не е чуло това,
което не е за
чуване – време е за сбогуване
чак сега паля
първа цигара
ето
удря като
барабанист
събудил се насред парчето
на бара чака първа ракия
сега ще отпия
и
ще забия година
назад брат
и
няма отбивка за
аварийно спиране
следва обикновено
просто насиране
изпаднала круша
като дисидент
избира уж таен
момент
да се търкулне на
покрива по наклона
все едно
утре по икиндия
ще е при другите във бидона
и
ще стане ракия
топло е
и
си пускам Мадона
frozen
поне е от
кротките
мале
колко съм грозен
като остана самичък
със котките
и
чакалите
маматасиебали
те
p.s.
котките ме
фиксират под вежда
щото хранят надежда
за (уж) каширана във кутия скумрия
колко си им
прозрачен, илия
в съня си написах
стих
за окъпан от
капките цвят
за въздишка, от която пониква торнадо
за потънал във
спомена град
за траур около
костилката на авокадо
за шнорхел, забравил да диша
но
ме домързя да
стана да го запиша
китът пее и плаче в дълбокото
но споко
не мислете, че е изгубен
щом сме глухи зад хорските щитове
ще го чуят други китове
и пеперудата, в която е влюбен
