Внучето на баба
Яга – Яго – бил влюбен в Дездемона Лиза. Но тя обичала Отело, защото от Мускато получавала киселини. Както и от художници. Особено от Михаил Ангелов – рисувал
нея, а излизала Гретхен Тунберг, създадена от изкуствен интелект с хемороиди.
Така я карали,
докато Яго не остарял и се оженил за баба си.
А съвсем, съвсем иначе я
разправил тази история един, дето се мислел за Марлоу, на друг, който се мислел
за Шекспир.
онова между
вечерта и нощта е черта
уста с ненаситени
зъби
дето дъвчат
каквото им се даде зад опънато на корниза перде
гъби
салата
рататуй
и удушени във
плик патладжани
в кисел сос
потопени джолани
а зад всичкото
туй дебне ненаситната глътка
която като хрътка
поема
без да подбира
вино
ракия
бира
и забравено в
барчето уиски
ниЗки желания
преобладават като облачност
която обладава
изоставеното от всички небе
е не
не вярвайте на
часовника
и
на дъждовника
който милва
стената със лапки
реката продължава
да си тече
и на капки
по звездите чете
онова
дето за хората
остава скрито
онова
дето между
вечерта и нощта
лангърка като
пробито корито
Женица в безформени
дрехи, колосани до твърдостта на доспехи,
женица без
капчица чар, седи върху велпапе на вледенения тротоар.
Не протяга ръка.
Нне кълне.
Не задава
въпроси.
Не проси.
Гледа в пресечната
точка на разбитите плочки.
Мълчи.
Утре, помслям си, може там да си ти.
artist Kenne
Gregoire
пелин мие небцето
ми и ме обвива в горчиво було
в червено потъва
ухото ми и се прави, че не е чуло това,
което не е за
чуване – време е за сбогуване
чак сега паля
първа цигара
ето
удря като
барабанист
събудил се насред парчето
на бара чака първа ракия
сега ще отпия
и
ще забия година
назад брат
и
няма отбивка за
аварийно спиране
следва обикновено
просто насиране
изпаднала круша
като дисидент
избира уж таен
момент
да се търкулне на
покрива по наклона
все едно
утре по икиндия
ще е при другите във бидона
и
ще стане ракия
топло е
и
си пускам Мадона
frozen
поне е от
кротките
мале
колко съм грозен
като остана самичък
със котките
и
чакалите
маматасиебали
те
p.s.
котките ме
фиксират под вежда
щото хранят надежда
за (уж) каширана във кутия скумрия
колко си им
прозрачен, илия
в съня си написах
стих
за окъпан от
капките цвят
за въздишка, от която пониква торнадо
за потънал във
спомена град
за траур около
костилката на авокадо
за шнорхел, забравил да диша
но
ме домързя да
стана да го запиша
китът пее и плаче в дълбокото
но споко
не мислете, че е изгубен
щом сме глухи зад хорските щитове
ще го чуят други китове
и пеперудата, в която е влюбен
Гледам през прозореца на балкона.
Дъждът, нежен, но настойчив любовник,
сваля листата на дърветата долу
като цвят от заспала икона.
Все по-студен е, но нали е гальовник,
ги съблича почти до голо.
Оставя им само ръждиви корони
и малко свян по ниските клони.
После си тръгва, без да довърши,
без да дари последна ласка.
След него снегът с пантомимна маска
надеждата за романтика ще прекърши.
пеят котки мартенски на двора
с глас и нокти порят тишината
и напомнят на заспали хора
че проспиват ласки под луната
че предпролетно кипи хормонът
за кога
бе хора
спите
барем попушете на балкона
котки щом се любят по нощѝте
По прогнозата –
дъжд,
ама някак извън
програмата,
ама някакси
изведнъж
за онез по алеята
двамата
с вдигнати яки на
палтата
и чадър, дето не
се отваря.
Капки бият
чертата
по ръба на дувара
под сияеща лампа
и във сребърна
локва се сбират.
А нощта – стара
кранта -
на бълбукащ улук
се подпира
и се чуди дали да
повърне
или за после да
го остави,
дали към вечерта
да се върне
или към утрото да
се отправи.
ритам вратата
не
защото искам да
вляза
а
защото не
искам ах
не (се) пука дори
да го чукаш
не идва дори да го рẏкаш
ходи другаде босо
сендеро луминосо
(е)мека е
неговата пътека
и
полека мърдат в
царевицата инките
на картинките по
вратата която ритам
и
ламѝте изяждат лáмите дъвкали
мураками
и
не питат какво се
полага
и
оставам на прага
умрѝ
едно
две
три
и последният пул
пада в чашата чай от
татул
край
(целуни тарантула
прережи си гръцмула
яж нитратна марула
запознай се с акула
или с прилеп в Китай)
бай
хвърлям сухи дърва във устата на старата
печка
полечка термометърът се събужда
и възбужда интереса на проклетите феички на
нощта
те изпълват на Чéрвен каньона
и във тъмното се пързалят по стръмното на
скалите
сърфират по гънките на наклона от магията
на студа упоени
голи
светещи
съвършени
не им пука за зимата
подиграват се с климата
пеят бясно с чакалите и отпушват мускалите
с аромати на диви цветя
аз
зад заключената врата храня печката с още
дърва и си лягам да спя
на февруари не му отива
но взе че
напече
нетърпеливите пеперуди
с бяла грация
накацаха по напъпила слива
като преждевременна еякулация
трета ракия
четрвърто вино
и получавам жителство
в Рино
Невада
нощта е млада
но не преплувам
голямата вада
а си оставам на опушената
тераса
ке паса
чико
продължаваш ли да си
никой в нощния заупокой
стой
не пляскай с криле
без да отиваш наникъде
каркаде е ужасен чай
край
поливай стръковете
зелени
веднага след нощните
смени
дори да боли от сметките
за вода
ами да
слушай какво ти
говорят хипоталамусът и хипофизата
и пери във пералнята ризата
както е написано на
етикета
зимата крета на трета
няма свършване зимният
пъзел
направи се на възел
на постелка за йога
и чакай
...
не мога
ритай онова
което те плаши
пълните чаши са за изпразване
не ще и казване
че после трябва да се напълнят отново
мезето трябва да е полусурово
като мислите в празната ти глава
свобода се разлива по голата маса
няма класа в лекьосаната покривка
дай си малко почивка от общоприетите дивотии
под терасата вият мастии
чак се включват алармите
на безгаражните тъмни коли
заебаният в жабката Garmin
се прави на prince Charming
и застава на челна стойка
няма спойка между вечерната ти дислексия
и проекцията на отминалия измръзнал ден
дзин
казва камбанката
ти отвръщаш
дзен
и по традиция
стара
се чувствам тъжно
животно
душата ми всичко
понася
душата ми ме
обича
душата ми е
бирена каса
душата ми е
момиче
