селото, което изчезна в една нощ

Легенда разказва, че в месността “Света Троица” /до днешното село Драгановци/ имало село, наречено Дъскотна. Веднъж през селото минали бирници, напили се в селската кръчма и омаскарили някаква мома. Синът на кмета – луда глава - и още няколко като него, убили бирниците. Русенският валия поставил ултиматум на кмета: “ или предаваш кой е убил бирниците, или избиваме хората от селото”... Още на другия ден обаче мъжете от дъскотна повели семействата си в различни посоки – и така се зародили сегашните села...
В края на юни на приблизителното място на Дъскотна, по европейска програма „Природни паркове и изсуство”, две актриси и една художничка ще направят инсталация-пърформанс по легендата за селото. Докато те работят, зрителите ще чуват звуков разказ – пресъздадената в стих легенда и sound-pictures. Та ми зръчаха да напиша думичките... Малко дългичко се получи, ама толкова знака поръчаха, толкова написах... Ей го на



ПРИКАЗКА ЗА СЕЛОТО, КОЕТО ИЗЧЕЗНА В ЕДНА НОЩ

Във Влайчевци, над Габрово, чух чудна легенда – в местността “Света Троица” до Драгановци някога имало село, наречено Дъскотна. То било селото, дето замръкнало, а не осъмнало....

Чувате ли листата, чувате ли тревата,
шепота на дуварите, песента на кавалите...
Разчитате ли знаците на времето по сокаците...
Кат’ иманяри ли сбирате, търсите без да спирате,
чоплите дума по дума от пътника, идещ по друма,
от чобанина край овцете, от баба с хурка в ръцете,
от първите и от последните
на тази земя легендите...

Слушайте, да ви разкажа, как под скалите на Стражата
замръкнало китно село, а заран се не видело!
Там на ръба на гората, досами брега на реката
имало село имотно – викали му Дъскотна,
че с помощна на водата режели право дървата
и с майсторлък ги бичели ...
За дъски всички тичали право във село Дъскотна...
- Машалла, много работна е в това село раята! -
гладел брада пашата, пашата, още кадията
и чак в Русчук валията.
В Дъскотна къщите греели, безбройни стада блеели...
Животът вървял на добре в това балканско селце
Но...
Откак светът светува, от как царе царуват,
бирници току налитат и вземат ти без да питат
десятъка във жълтици, сукно, дъски или житце
Та тъй!
Напето и смело, в Дъскотна – българско село -
бирници турци се спират данъка да събират.
И всяка къща отделя от бала вълна – къделя,
от крина брашно - саханче, от юс ракия по драмче
и носи на бирника в хана.
А той – до пълната кана - строго с очи ги мери,
та даже кметът трепери, а пък ханджията вика
да бързат със кафеника, да гледат към чевермето
и да рекат на момето, ханджиската дъщеря,
да се запрята сама на бирници да поднася,
кога с бирниклъка сколасат...
Ех!
Този стреснат ханджия дали е препил с ракия,
дали криел нещо в зимника от окото на бирника
или чавката белокрила акъла му е изпила,
та дъщеря си да прати право на турците в лапите...
Щото ханджийската дъщеря била такава мома
- или без думи оставаш, или пък песен запяваш
от толкова красота...
Била като росна зора! Плитките – златни въжета,
веждите – вити змийчета, очите пък изумруди
пълни със пламъци луди, устата – розова пъпка...
Имла лека стъпка, снагата – сърна чевръста,
кръстът й – само два пръста, гласът й – славей на клонче,
в пазвата - две буйни кончета, ръцете – две бели птички...
Подире й ахкали всички...
Но се усмихвал късметът сал на сина на кмета!
На него била дала клетва мине ли време за жетва
веднага да му пристане – кметска снаха да стане.

Ей те такава мома праща ли се бадева
пред очи лоши, лепкави, душмански очи – нетрепнали
пред не един и два золума...
И в хана от дума на дума бирниците, османлиите,
загрети от виното на балканджиите
взели да дърпат момата, напъдили с бой през вратата
ханджията и раята...
и-и-и....
Месечко, скрий си лицето! Ветре, кротувай в дерето!
Ти, нощно пиле, отлитай!
Не питай!
Не питай!
Не питай къде е момата! Не питай защо в реката
дето от бента излиза плува една бяла риза...
и-и-и....
Кой каза на сина на кмета!?
Кой пусна вълчите псета!?
Кой викна верни другари до сенчестите дувари!?
Какво е туй нощно бдение!?
Отмъщение!
Отмъщение!
Отмъщение!
Пръстите стискат камата, по-бели от ризата на момата!
Очите – зли и сухи,
ушите - за разума глухи,
думка в гърдите сърцето,
думка, изгаря клетото,
мътна кръвта бушува....
Тихо!
Кажете какво струва
задето с душманско дело
зачерниха наше село
онез дето в хана реват!????
Смърт!
Смърт!
Смърт!
И-и-и....
Уж е мъстта утолена. Следата й – уж заличена.
Ала така ли е, Боже!?
Не може, нивга не може,
няма как скрито покрито, няма как с гума изтрито
стореното да стане...
И цяла кола с имане сега не ще отклони
надвисналите злини от китното село Дъскотна...
Наежена, стръвна, потна ордата вече чака
валията да даде знака да почне кървава сеч
и с огън, барут и меч наред да отнема живот
от всичките хора и скот....
Така е в закона казано - не може рая безнаказано
на турчин да вдигне ръка!...
Но сега!
Но сега!
Но сега валията нещо се бави!
Валията сметки си прави...
Иде реч за Дъскотна – село с рая грамотна!
Как да изпратиш тука направо башибозука!?
С майсторите какво ще стане!? Та те са цяло имане
със свойте триони, рендета, за него и вилаета...
Да, ще остане сиротна хазната без село дъскотна...
- Добре!
В името на аллаха ще пощадя ваш`та стряха
ако до утре, кмете, в окови ми доведете
онези ваши размирници, които на моите бирници
посегнали са със нож!
Инак до полунощ от вашето село Дъскотна
ни човек ни животно живо не ще остане!
Тъй рекох и тъй ще стане!

Какво ти дойдé на главата, как се погаври съдбата
на стари години, кмете!
Треперят ли ти ръцете!? Тъмнеят ли ти очите!?
Скърцат ли ти зъбите!?....
Кое е по-страшно, кмете, и по-жестоко от двете -
да иде синът ти курбан или на твоя мегдан
кръв праговете да мие, селото да се затрие!?
Дали един да загине, въпреки че твой син е
или цяло село под ножа от бащина обич да сложиш!?!?!?

-Хей,
Всички се съберете! Сина ми с другите доведете...
Подай ми, сине, камата, с която стана белята!
Слушайте!
Вече не съм кмет, а само един баща клет!
Вие ще сте съдиите!
Ще стане каквото решите!
Младите ако речете на валията да дадете -
да бъде вашата воля...
Пък аз сам ще се заколя, защото, хора, не мога
тоз грях да сторя пред Бога -
със мойте ръце да сложа мойта си рожба под ножа!

- Няма да си дадем момчетата!
- Да де, ама заптиетата...
- Валията ще ни накаже!
- Няма да мигне даже!
- Ей, много страхливци тука!
- Ти виждал ли си башибозука!?
- Слушайте!
Не сме размирници, но похотливите бирници
заслужиха си камата!
Ама нали сме раята, никой не ще ни пожали,
че сме момчетата дали!
Каквото и да направим, пак във кръв ще се давим!
Няма какво да се чака! Довечера, падне ли мрака,
да натоварим каруците и да набием в гюрлюците!
Ха да ни търси войската из дивото на планината!

И всичките се смълчават...
Треснати всички остават, сепнати, в напрежение,
пред смелото предложение...
И се разстъпват полека всеки по свойта пътека,
и зейват порти и двери, скърцат потайни килери...
В здрача из цялото село пламъчета несмело
мъждукат из тъмни градини...
Между домати и дини тихо пролайват мотички –
вадят се скрити парички за черни дни като този...
Сбогом и Бог да помози.
И почва шетня голяма във суматоха няма -
деца гонят патици тлъсти, жени в потрес кършат пръсти –
обръщат ракли, долапи -
ох, плетените чорапи...
За мъжете по две ризи...
На дъщерята чеиза...
Кое по-напред да се вземе за туй окъсяло време!?
Вещи като оживяли сякаш са се вкопали
в своите тъмни кьошета, дърпат се от ръцете...
Паниката поглъща всичко из цялата къща -
куп бохчи до стобора, покъщнината на двора...
Саханите де са!?
Нощвите!?
Кандилото!?
Ами иглите!?
Мъжете мрачни товарят, въздишат, не разговарят,
а току псуват начесто тежко и безадресно...
Стреснати момчетии тичат, проточили шии,
добитъка да събират, мамят го и го подбират...
А кучетата се крият в колибките и тихо вият....
А нейде петел пропявя!
От нощта малко остава!
И ето – първа каруца на някъде заскрибуца...
Първа жена проплака и се затири из мрака...
Първа овца изблея – и всичките – подир нея...
И първи кон изцвили, и бутат, напрегнали жили,
претоварената кола всички мъже от рода.
Светулки – мъждиви фенери – кой на където намери
от селото се разлитат.
Глухо изтропват копита, после се давят в мъглата,
в мокрото на тревата...
В очи на последна котка проблясва зорницата кротка
и тъмното жадно поглъща една подир друга къщите...

Слънцето и аскерът в утрото ще ги намерят
празни,
унили,
заспали,
клекнали като чакали, празни като черупки,
като гнезда на гугутки, дето са отлетели...
Закрепостени в темели,
впити в земята,
вкопани,
останали без стопани
къщите клюмат комини и се приготвят да мрат –
бавно
самотно
с години...
До снощи беше Дъскотна – днес пустотия самотна...
Празна остъргана тиква...

Туй можеше да е последна дума от тази легенда...

Но в пущинака изниква
от всяко семенце смело кълнът на ново село -
на припек или на сянка - тук махала, там паланка...
Новак дето спрял – Новаковци
Драган дето свърнал – Драгановци
Стою де стигнал – Стоевци
а от Драгия – Драгиевци
Здравковец, Живко, Гъбене – нищо не е изгубено
на Дъскотна от семето...

Селото победи времето.

кой има бал

чувах ги цяла нощ,
а на сутринта вървяха боси и размазани срещу мен



















вик и крясък
смях лудешки
гланц и блясък
скъпи дрешки
сладък миг
фасет рубинен
фото блик
парфюм префинен
лик през люк
бибит без спир
тромба звук
рода в шпалир
малко уиски
четвърт саска
длани близки
бърза ласка
веселба до безсъзнание
и кьочек със кринолини
куп пържоли без внимание
и мартини без маслини
грим по риза
клипче
снимка
ципче слиза
тук там бримка...

ех на бал като на бал
първи шарен карнавал
падна и от теб
дете
първо розово перце

май

нали ви казах –
чак през май отварям най-последния буркан
от сладките запаси на октомври
и предизвиквам ренесанс на цветовете
затуй през май хормоните са цъфнали
като опашка на паун в очакване на женската

гергьовско гадание

Ако по Гергьовден някой ви говори на "бе" - стойте далече от него.

Ако блеете по витрините - ще ви въртят на шиш на касата.

Ако се чувствате невинна като агне и преживеете Гергьовден - предстои ви да се превърнете в овца.

Ако гърлото ви гори като пещ - едно агне може и да не му стигне, но каса бира - сигурно.

Ако усетите, че най-после сте се хванали на зелено - значи някой ви е извел на паша.

Ако на Гергьовден не ядете агнешко - или сте вегетарианец, или сте пенсионер.

Ако по Гергьовден някой ви нарече овен /овца/ - значи е хвърлил око на дъщеря ви.

Ако държите гергьовското агне непременно да е с червена шапчица - или сте Кумчо Вълчо, или сте бесепар.

Ако от днешното агнешко произлезе утрешно разстройство - значи готвачът ви е вчерашен.

Ако на гергьовския пикник след "Заблеяло ми агънце" подкарате "Заплакала ми гората" - най-добре е някой да се обади в пожарната.

Ако след Гергьовден съседът приплаче, че му е изчезнал пуделът - значи наистина гергьовското ви агне вместо "бе" е казвало "бау"

Ако ви връчат Георгиевски кръст за храброст, в най-скоро време ще ви разпънат на него.

Ако излезе вярно, че "Септември ще бъде май" - на 6 септември вместо Съединението ще празнуваме още един Гергьовден.

Майстора и Маргарита

… този виц го знаете, знам … ама не е виц –
човекът е бил там!


На Маргарита мъжът й пътува. Много пътува. И много лъже. Пък Маргарита - честна. И доверчива. И той, мъжът й, като отива в командировка (командировка - друг път - с две руси командировки на Пампорово), тя си седи тихо и кротко в къщи и си чете книжки. Що да не си седи жената, ще кажете. И ще намигнете. Обаче, няма такива работи! Сериозно! Много е наивна тая Маргарита. Седи си и си чете, потънала в тишина. Само тролеят като мине отдолу, чашите в барчето прозвънват, обаче така - дискретно и приятно - колкото да допълнят тишината.
И един ден, както си четяла (мъжът й таман бил заминал с една командировка), отдолу тежко минал тролеят, чашите прозвъннали нежно... и не щеш ли, вратите на гардероба се откачили и пляснали като великански джапанки върху дебелия килим.
Маргарита се вкаменила за момент, но след като никой не нахлул с качулки, бухалки, гърмялки и други залъгалки, както миналия месец, тя бавничко се размърдала и обиколила врати и прозорци - решетките и резетата били непокътнати - надзърнала под легла и кушетки, пила един валидол, пила и едно уиски за по-сигурно, па се захванала с вратите на гардероба.
Маргарита е оправно чадо на епохата "Направи си сам". Едно време в училище по трудово обучение направи на струг и бормашина дървена поставка за 20 цигари и пепелник - шестица й писаха - въпреки, че пушенето беше забранено.
И сега вдигнала вратите, закачила ги на пантичките - и готово! Следващият тролей я изненадал на най-интересното място в розовия роман - знаете как е - главният герой подхваща отмалялата главна героиня, пръски от водопада, лошият е в затвора, старата дойка тича и разплакана оповестява, че главната героиня е получила в наследство половин Гренландия и поживотен гратис в Дисниленд... и вратите пак паднали...
И така пет-шест пъти... Като един Петър Попангелов, ако следите мисълта ми (имаше едно време един такъв български скиор, дето все не можеше да свърши). Тя, Маргарита, ги закачвала пустите врати, тролеят минавал по разписание, те се срутвали... Тогава Маргарита се предала и се обадила на някаква фирма от Нов градски указател ли, от "Асансьорен вестник" ли, няма значение. Важното е, че минали не минали три тролея, на вратата се позвънило и влязъл Майстора!
Маргарита може и да е наивна, но знае как се посреща Майстор. Масата попуквала под тежестта на каквото трябва и Майстора тъкмо си правел сметка как да анулира останалите заявки за деня, Маргарита го осветлила по същината на проблема. В същия миг отдолу услужливо минал тролей и вратите по неизменен начин шляпнали на пода. Мене ако питате, това си е живо предизвикателство за един Майстор.
И се започнало. Чук и отверка - тролей - падане. Нивелир и ренде - тролей - падане. Резе и верижка - тролей - падане. Мамата - бравата - тролей - падане...
Накрая Майстора стигнал до радикално решение. Вижте, казал той на Маргарита, аз ще вляза в гардероба, вие хубавичко затворете вратите зад мен и като мине следващия тролей, да видя аз каква е таз мистерия. И влязъл в гардероба. И Маргарита затворила злополучните врати. И външната врата се отворила. И влязъл мъжът й (командировката се оказала неразположена и инатлива). Пък в антрето - нали се сещате - палто, шапка, обувки... В средата на Маргаритината стая - чанта, масата – лодка, а Маргарита тревожно гледа към гардероба!...
Ти като лъжеш - хубаво, ама тебе като те лъжат - кофти-и-и...
Ревнал мъжът като усурийски тигър и право към гардероба! Страшна работа! Вратите отхвръкнали, все едно е минал тролей - пък вътре - Майстора! Мъжът не губил време, ами задал дежурния тъп въпрос - Ко праиш ти тука, бе!?...
Ако ти кажа, че чакам да мине тролеят, няма да ми повярваш... успял да продума Майстора… и се събудил в реанимацията.
Ех, ако беше казал Майстора, че е от ГАЛЪП или СОВА ХАРИС и прави допитване за предпочитанията на новите класи към коприната, ако беше казал, че е доброволен гард от кварталната Тимуровска команда, ако беше казал, че коварен екстрасенс го е телепортирал... пък той - чакам тролея! Хак му е тогава реанимацията.

гара

вижте какво намерих - писано е по нощите на гарата на горна оряховица преди - мале мила - 27 години!!!


мамор шум и неон
мокри релсови ребуси
фонтанни риби от бетон
жадни шарени термоси

гара възлова
пратки
хитпарад на багажи
раници и палатки
избелели на плажа
чифт шалвари на ивици
дъвчат кротко закуските
плач
сънливи немирници
зашлевени по бузките
влакът софия – русе
днес се движи на време
връзка с три автобуса
вляво чичкото дреме

гара възлова
крача
трийсет крачки – минута
сядам в края на здрача
със търпение в скута

спомени без очевидци

… този виц го знаете, знам … ама не е виц –
човекът е бил там!



После го разправяли как ли не. Като мит. Като притча. Даже като виц...
Обаче ето как било – почти като в България. Щото, например, имало много пясък. Като на Слънчев бряг. И камъни. Като на другия Слънчев бряг. А вода нямало. Като в Габрово. И един човечец имало – стар, болен, одрипан, изпаднал, съсухрен, от джоба му некролога се подава – като български пенсионер...
Слънцето спряно сърдито печало, камъните се пукали от яд, че не могат да се търкулнат на друго някое място, въздухът трептял като коремче на кючекчийка, времето клечало с изплезен език като хиена... а старецът безспир тътрел крака незнайно накъде...
Ех, старче... назад – като спомен – хиена. Напред – като прокоба – хиена. А по средата – ти! Работата отивала на пернишка трагедия...
Но старчето не спирало – кретало едвам, като малката стрелка на часовника, но не спирало, глухо за кикота на хиените, сляпо за писъка на вятъра, безчувствено за слънчеви изригвания и магнитни бури.
И изведнъж... Хиените се направили, че някой ги вика, дюните приклекнали като сгълчани, слънцето мигнало сепнато като разбуден депутат, небето се продънило с мек тътен, лъхнало на тамян и скъпа пура и един ласкав и загрижен тембър изпълнил акустичната среда
- СТАРЧЕ, ЗАЩО СИ ТОЛКОВА ИЗПАДНАЛ?
Човечецът бил обръгнал на всякакво, та не спрял да се тътри и само промърморил – моя си работа, господине, няма нужда, благодаря...
- МОГА ДА ТИ ПОМОГНА ЧОВЕЧЕ!
- Ба – измърморил старецът – никой не може да ми помогне на мене.
Придърпал дрипите си и с наведена глава продължил да цепи горещия пясък като един нестинар.
- АЗ МОГА – упорствал отгоре небесния глас – АЗ ПОМАГАМ НА ВСЕКИ, КОЙТО МЕ ЧУЕ!
- На мене не можеш – заинатил се старецът, ама не спирал обречения си поход – аз... имах син, син... – старческите крака продължавали сами да вървят, напуканите ръце сами придърпвали дрипите, очите сами заплакали – едничък син имах и го загубих… пари, здраве и живот похарчих да го намеря и не – няма го сред човеците...
- АЗ ВИЖДАМ ВСИЧКО НА ТОЗИ СВЯТ, СТАРЧЕ – меко протътнал небесният глас – ЧЕ И НА ОНЯ. ЩЕ ГО НАМЕРИМ. КАЖИ МИ КАК ИЗГЛЕЖДА ТВОЯТ СИН?
- Моят син!? – едвам прошепнал старецът и за първи път спрял, а притаената пустиня се повдигнала на пръсти – моят син... ще ти кажа, ама да не се чудиш... Ех... моят син имаше гвоздей във всеки крак и всяка ръка...
- ТАТКО!?!?!? – прошепнал гръмовно небесният глас отгоре... а отдолу старецът за първи път вдигнал глава и с подмладен, изпълнен с невяра и съмнение глас викнал насред пустинята
- ПИНОКИО!?!?!?

Ето така било. Поне така го разправят дърводелците. Срещнали се и не се познали.

.