селото, което изчезна в една нощ

Легенда разказва, че в месността “Света Троица” /до днешното село Драгановци/ имало село, наречено Дъскотна. Веднъж през селото минали бирници, напили се в селската кръчма и омаскарили някаква мома. Синът на кмета – луда глава - и още няколко като него, убили бирниците. Русенският валия поставил ултиматум на кмета: “ или предаваш кой е убил бирниците, или избиваме хората от селото”... Още на другия ден обаче мъжете от дъскотна повели семействата си в различни посоки – и така се зародили сегашните села...
В края на юни на приблизителното място на Дъскотна, по европейска програма „Природни паркове и изсуство”, две актриси и една художничка ще направят инсталация-пърформанс по легендата за селото. Докато те работят, зрителите ще чуват звуков разказ – пресъздадената в стих легенда и sound-pictures. Та ми зръчаха да напиша думичките... Малко дългичко се получи, ама толкова знака поръчаха, толкова написах... Ей го на



ПРИКАЗКА ЗА СЕЛОТО, КОЕТО ИЗЧЕЗНА В ЕДНА НОЩ

Във Влайчевци, над Габрово, чух чудна легенда – в местността “Света Троица” до Драгановци някога имало село, наречено Дъскотна. То било селото, дето замръкнало, а не осъмнало....

Чувате ли листата, чувате ли тревата,
шепота на дуварите, песента на кавалите...
Разчитате ли знаците на времето по сокаците...
Кат’ иманяри ли сбирате, търсите без да спирате,
чоплите дума по дума от пътника, идещ по друма,
от чобанина край овцете, от баба с хурка в ръцете,
от първите и от последните
на тази земя легендите...

Слушайте, да ви разкажа, как под скалите на Стражата
замръкнало китно село, а заран се не видело!
Там на ръба на гората, досами брега на реката
имало село имотно – викали му Дъскотна,
че с помощна на водата режели право дървата
и с майсторлък ги бичели ...
За дъски всички тичали право във село Дъскотна...
- Машалла, много работна е в това село раята! -
гладел брада пашата, пашата, още кадията
и чак в Русчук валията.
В Дъскотна къщите греели, безбройни стада блеели...
Животът вървял на добре в това балканско селце
Но...
Откак светът светува, от как царе царуват,
бирници току налитат и вземат ти без да питат
десятъка във жълтици, сукно, дъски или житце
Та тъй!
Напето и смело, в Дъскотна – българско село -
бирници турци се спират данъка да събират.
И всяка къща отделя от бала вълна – къделя,
от крина брашно - саханче, от юс ракия по драмче
и носи на бирника в хана.
А той – до пълната кана - строго с очи ги мери,
та даже кметът трепери, а пък ханджията вика
да бързат със кафеника, да гледат към чевермето
и да рекат на момето, ханджиската дъщеря,
да се запрята сама на бирници да поднася,
кога с бирниклъка сколасат...
Ех!
Този стреснат ханджия дали е препил с ракия,
дали криел нещо в зимника от окото на бирника
или чавката белокрила акъла му е изпила,
та дъщеря си да прати право на турците в лапите...
Щото ханджийската дъщеря била такава мома
- или без думи оставаш, или пък песен запяваш
от толкова красота...
Била като росна зора! Плитките – златни въжета,
веждите – вити змийчета, очите пък изумруди
пълни със пламъци луди, устата – розова пъпка...
Имла лека стъпка, снагата – сърна чевръста,
кръстът й – само два пръста, гласът й – славей на клонче,
в пазвата - две буйни кончета, ръцете – две бели птички...
Подире й ахкали всички...
Но се усмихвал късметът сал на сина на кмета!
На него била дала клетва мине ли време за жетва
веднага да му пристане – кметска снаха да стане.

Ей те такава мома праща ли се бадева
пред очи лоши, лепкави, душмански очи – нетрепнали
пред не един и два золума...
И в хана от дума на дума бирниците, османлиите,
загрети от виното на балканджиите
взели да дърпат момата, напъдили с бой през вратата
ханджията и раята...
и-и-и....
Месечко, скрий си лицето! Ветре, кротувай в дерето!
Ти, нощно пиле, отлитай!
Не питай!
Не питай!
Не питай къде е момата! Не питай защо в реката
дето от бента излиза плува една бяла риза...
и-и-и....
Кой каза на сина на кмета!?
Кой пусна вълчите псета!?
Кой викна верни другари до сенчестите дувари!?
Какво е туй нощно бдение!?
Отмъщение!
Отмъщение!
Отмъщение!
Пръстите стискат камата, по-бели от ризата на момата!
Очите – зли и сухи,
ушите - за разума глухи,
думка в гърдите сърцето,
думка, изгаря клетото,
мътна кръвта бушува....
Тихо!
Кажете какво струва
задето с душманско дело
зачерниха наше село
онез дето в хана реват!????
Смърт!
Смърт!
Смърт!
И-и-и....
Уж е мъстта утолена. Следата й – уж заличена.
Ала така ли е, Боже!?
Не може, нивга не може,
няма как скрито покрито, няма как с гума изтрито
стореното да стане...
И цяла кола с имане сега не ще отклони
надвисналите злини от китното село Дъскотна...
Наежена, стръвна, потна ордата вече чака
валията да даде знака да почне кървава сеч
и с огън, барут и меч наред да отнема живот
от всичките хора и скот....
Така е в закона казано - не може рая безнаказано
на турчин да вдигне ръка!...
Но сега!
Но сега!
Но сега валията нещо се бави!
Валията сметки си прави...
Иде реч за Дъскотна – село с рая грамотна!
Как да изпратиш тука направо башибозука!?
С майсторите какво ще стане!? Та те са цяло имане
със свойте триони, рендета, за него и вилаета...
Да, ще остане сиротна хазната без село дъскотна...
- Добре!
В името на аллаха ще пощадя ваш`та стряха
ако до утре, кмете, в окови ми доведете
онези ваши размирници, които на моите бирници
посегнали са със нож!
Инак до полунощ от вашето село Дъскотна
ни човек ни животно живо не ще остане!
Тъй рекох и тъй ще стане!

Какво ти дойдé на главата, как се погаври съдбата
на стари години, кмете!
Треперят ли ти ръцете!? Тъмнеят ли ти очите!?
Скърцат ли ти зъбите!?....
Кое е по-страшно, кмете, и по-жестоко от двете -
да иде синът ти курбан или на твоя мегдан
кръв праговете да мие, селото да се затрие!?
Дали един да загине, въпреки че твой син е
или цяло село под ножа от бащина обич да сложиш!?!?!?

-Хей,
Всички се съберете! Сина ми с другите доведете...
Подай ми, сине, камата, с която стана белята!
Слушайте!
Вече не съм кмет, а само един баща клет!
Вие ще сте съдиите!
Ще стане каквото решите!
Младите ако речете на валията да дадете -
да бъде вашата воля...
Пък аз сам ще се заколя, защото, хора, не мога
тоз грях да сторя пред Бога -
със мойте ръце да сложа мойта си рожба под ножа!

- Няма да си дадем момчетата!
- Да де, ама заптиетата...
- Валията ще ни накаже!
- Няма да мигне даже!
- Ей, много страхливци тука!
- Ти виждал ли си башибозука!?
- Слушайте!
Не сме размирници, но похотливите бирници
заслужиха си камата!
Ама нали сме раята, никой не ще ни пожали,
че сме момчетата дали!
Каквото и да направим, пак във кръв ще се давим!
Няма какво да се чака! Довечера, падне ли мрака,
да натоварим каруците и да набием в гюрлюците!
Ха да ни търси войската из дивото на планината!

И всичките се смълчават...
Треснати всички остават, сепнати, в напрежение,
пред смелото предложение...
И се разстъпват полека всеки по свойта пътека,
и зейват порти и двери, скърцат потайни килери...
В здрача из цялото село пламъчета несмело
мъждукат из тъмни градини...
Между домати и дини тихо пролайват мотички –
вадят се скрити парички за черни дни като този...
Сбогом и Бог да помози.
И почва шетня голяма във суматоха няма -
деца гонят патици тлъсти, жени в потрес кършат пръсти –
обръщат ракли, долапи -
ох, плетените чорапи...
За мъжете по две ризи...
На дъщерята чеиза...
Кое по-напред да се вземе за туй окъсяло време!?
Вещи като оживяли сякаш са се вкопали
в своите тъмни кьошета, дърпат се от ръцете...
Паниката поглъща всичко из цялата къща -
куп бохчи до стобора, покъщнината на двора...
Саханите де са!?
Нощвите!?
Кандилото!?
Ами иглите!?
Мъжете мрачни товарят, въздишат, не разговарят,
а току псуват начесто тежко и безадресно...
Стреснати момчетии тичат, проточили шии,
добитъка да събират, мамят го и го подбират...
А кучетата се крият в колибките и тихо вият....
А нейде петел пропявя!
От нощта малко остава!
И ето – първа каруца на някъде заскрибуца...
Първа жена проплака и се затири из мрака...
Първа овца изблея – и всичките – подир нея...
И първи кон изцвили, и бутат, напрегнали жили,
претоварената кола всички мъже от рода.
Светулки – мъждиви фенери – кой на където намери
от селото се разлитат.
Глухо изтропват копита, после се давят в мъглата,
в мокрото на тревата...
В очи на последна котка проблясва зорницата кротка
и тъмното жадно поглъща една подир друга къщите...

Слънцето и аскерът в утрото ще ги намерят
празни,
унили,
заспали,
клекнали като чакали, празни като черупки,
като гнезда на гугутки, дето са отлетели...
Закрепостени в темели,
впити в земята,
вкопани,
останали без стопани
къщите клюмат комини и се приготвят да мрат –
бавно
самотно
с години...
До снощи беше Дъскотна – днес пустотия самотна...
Празна остъргана тиква...

Туй можеше да е последна дума от тази легенда...

Но в пущинака изниква
от всяко семенце смело кълнът на ново село -
на припек или на сянка - тук махала, там паланка...
Новак дето спрял – Новаковци
Драган дето свърнал – Драгановци
Стою де стигнал – Стоевци
а от Драгия – Драгиевци
Здравковец, Живко, Гъбене – нищо не е изгубено
на Дъскотна от семето...

Селото победи времето.