оглушки

 

artist Kenne Gregoire

пелин мие небцето ми и ме обвива в горчиво було

в червено потъва ухото ми и се прави, че не е чуло това,

което не е за чуване – време е за сбогуване

червен frozen

 artist Kenne Gregoire

чак сега паля първа цигара

ето

удря като барабанист

събудил се насред парчето 

на бара чака първа ракия

сега ще отпия

и

ще забия година

назад брат

и

няма отбивка за аварийно спиране

следва обикновено просто насиране

изпаднала круша като дисидент

избира уж таен момент

да се търкулне на покрива по наклона

все едно

утре по икиндия ще е при другите във бидона

и

ще стане ракия

топло е

и

си пускам Мадона

frozen

поне е от кротките

мале

колко съм грозен

като остана самичък със котките

и

чакалите

маматасиебали

те

p.s.

котките ме фиксират под вежда

щото хранят надежда 

за (уж) каширана във кутия скумрия

колко си им

прозрачен, илия

segnities

 artist Malin Gyllensvaan

в съня си написах стих

за окъпан от капките цвят

за въздишка, от която пониква торнадо

за потънал във спомена град

за траур около костилката на авокадо

за шнорхел, забравил да диша

но

ме домързя да стана да го запиша

песента на кита

 художник Върбан Христов

китът пее и плаче в дълбокото

но споко

не мислете, че е изгубен

щом сме глухи зад хорските щитове

ще го чуят други китове

и пеперудата, в която е влюбен

ноемврийско воайорство

 

Гледам през прозореца на балкона.
Дъждът, нежен, но настойчив любовник,
сваля листата на дърветата долу
като цвят от заспала икона.
Все по-студен е, но нали е гальовник,
ги съблича почти до голо.
Оставя им само ръждиви корони
и малко свян по ниските клони.
После си тръгва, без да довърши,
без да дари последна ласка.
След него снегът с пантомимна маска
надеждата за романтика ще прекърши.

хипотермия

гаснеща хипокаустна инсталация

изстивам отдолу нагоре

чак до вледенената декорация 

на оставени вдигнати щори

декември, брат

 художник Върбан Христов

декември, брат,

вдигаш ме, поваляш ме,

оправяш ме, разваляш ме,

изгряваш ме, превáляш ме,

приемаш ме, предаваш ме,

изчезваш ме, намираш ме,

засилваш ме, възпираш ме,

празнуваш ме, забравяш ме,

замръзваш ме, изгаряш ме ,

отблъскваш ме, прегръщаш ме,

изпиваш ме, повръщаш ме.

приемам те, отричам те,

мразя те

обичам те

мартенски котки

 художник Огнян Балканджиев

пеят котки мартенски на двора

с глас и нокти порят тишината

и напомнят на заспали хора

че проспиват ласки под луната

че предпролетно кипи хормонът

за кога

бе хора

спите

барем попушете на балкона

котки щом се любят по нощѝте

февруари, полунощ

 художник Огнян Балканджиев

По прогнозата – дъжд,

ама някак извън програмата,

ама някакси изведнъж

за онез по алеята двамата

с вдигнати яки на палтата

и чадър, дето не се отваря.

Капки бият чертата

по ръба на дувара

под сияеща лампа

и във сребърна локва се сбират.

А нощта – стара кранта -

на бълбукащ улук се подпира

и се чуди дали да повърне

или за после да го остави,

дали към вечерта да се върне

или към утрото да се отправи.

куско

 

 

ритам вратата

не

защото искам да вляза

а

защото не

искам ах

не (се) пука дори да го чукаш

не идва дори да го рẏкаш

ходи другаде босо

сендеро луминосо

(е)мека е неговата пътека

и

полека мърдат в царевицата инките

на картинките по вратата която ритам

и

ламѝте изяждат лáмите дъвкали мураками

и

не питат какво се полага

и

оставам на прага

 

 

умри

 

умрѝ

едно

две

три

и последният пул

пада в чашата чай от татул

край

(целуни тарантула

прережи си гръцмула

яж нитратна марула

запознай се с акула

или с прилеп в Китай)

бай

хранене на печката

 

хвърлям сухи дърва във устата на старата печка

полечка термометърът се събужда

и възбужда интереса на проклетите феички на нощта

те изпълват на Чéрвен каньона

и във тъмното се пързалят по стръмното на скалите

сърфират по гънките на наклона от магията на студа упоени

голи

светещи

съвършени

не им пука за зимата

подиграват се с климата

пеят бясно с чакалите и отпушват мускалите с аромати на диви цветя

аз

зад заключената врата храня печката с още дърва и си лягам да спя