петък, 31 декември 2010 г.

годината на заека - наричане



офорт, Огнян Балканджиев

2011 – година на заека
масов знак - зайче байче
ПРИКАЗНА ГОДИНА
И ПРЕЗ 2011 “ГОЛИЯТ КРАЛ” ЩЕ СИ Е ПРИКАЗКА,
А “ГОЛАТА КРАЛИЦА” - ПОРНО

2011 – година на заека
масов знак -зайче дайче
ЩЕДРА ГОДИНА
ПРЕЗ 2011 БОГ ЩЕ ВИ ДАДЕ ВАШЕТО,
НО ЧУЖДОТО ЩЕ ТРЯБВА ДА ВЗЕМЕТЕ САМИ

2011 – година на заека
масов знак - зайче китайче
ДРЪПНАТА ГОДИНА
2011 МОЖЕ ДА ДАДЕ ОТГОВОР ЩЕ ПРОБИЕ ЛИ КИТАЙСКИЯТ АВТОМАТ КИТАЙСКАТА БРОНЕЖИЛЕТКА

2011 – година на заека
масов знак - зайче бозайче
НАПОИТЕЛНА ГОДИНА
И ПРЕЗ 2011 РАКИЯТА ЩЕ Е ПОЛЕЗНА ЗА МЪЖЕТЕ
ОСОБЕНО КОГАТО Я ПИЯТ ЖЕНИТЕ

2011 – година на заека
масов знак - зайче знайче
УЧЕБНА ГОДИНА
И ПРЕЗ 2011 ЗНАНИЯТА ЩЕ СТРУВАТ СКЪПО,
А ИЗПИТИТЕ – НАЙ-МНОГО 100 ДОЛАРА

2011 – година на заека
масов знак - ангорско зайче
ЧЕСТИТА ГОДИНА
И ПРЕЗ 2011 ЩЕ ИМА ТАКИВА, ДЕТО СИ МИСЛЯТ,
ЧЕ ТРЕВАТА Е ПО-ДОБРА ОТ БЕЛИЯ ПРАХ.
ЗАЙЦИТЕ НАПРИМЕР.

2011 – година на заека
масов знак - слънчево зайче
ЕКО ГОДИНА
ПРЕЗ 2011 ПОЛОЖЕТЕ ПОВЕЧЕ УСИЛИЯ В ОПАЗВАНЕТО НА РОДНАТА ПРИРОДА – ЛЕТУВАЙТЕ В АНТАЛИЯ.

2011 – година на заека
масов знак -зайченцето бяло
КИСЕЛА ГОДИНА
АКО ПРЕЗ 2011 ОТ ЧЕРВЕНОТО ВИ ИЗЛИЗАТ КИСЕЛИНИ,
МИНЕТЕ НА БЯЛО

2011 – година на заека
масов знак - зайче бързаче
ОБИЧНА ГОДИНА
И ПРЕЗ ПРЕЗ 2011 БИБЛИЯТА ЩЕ УЧИ ДА ОБИЧАМЕ БЛИЖНИЯ,
А КАМА СУТРА - КАК ТОЧНО ДА ГО ОБИЧАМЕ

2011 – година на заека
масов знак - зелено зайче
ЕКОЛОГИЧНА ГОДИНА
ИЗЯЖ ЕДИН БОБЪР И ШЕ СПАСИШ ЕДНО ДЪРВО

2011 – година на заека
масов знак - зайче касичка
ПАРИЧНА ГОДИНА
И ПРЕЗ 2011 НИЩО НЯМА ДА УКРЕПВА ВЯРАТА В ЧОВЕКА ТАКА, КАКТО КАПАРОТО

2011 – година на заека
масов знак – зайче плейбой
СЕКСУАЛНА ГОДИНА
И ПРЕЗ 2011 СЕКСЪТ ЩЕ Е КАТО ПАРТИЯ БРИДЖ – АКО НЯМАШ ДОБЪР ПАРТНЬОР, ТРЯБВА ДА ИМАШ ДОБРА РЪКА

2011 – година на заека
масов знак - Зайче с кравайче
ПАРАДОКСАЛНА ГОДИНА
И ПРЕЗ 2011 ХОМОСЕКСУАЛИСТИТЕ НЯМА ДА МОГАТ ДА СЕ РАЗМНОЖАВАТ ПО ПОЛОВ ПЪТ,
НО ЩЕ СТАВАТ ВСЕ ПОВЕЧЕ

2011 – година на заека
масов знак - зайче в клетка
ГОДИНА И ДВА МЕСЕЦА
ПРЕЗ 2011 АДВОКАТИТЕ ЩЕ СТАНАТ ТОЛКОВА СКЪПИ,
ЧЕ ЩЕ Е ПО-ЕВТИНО ДА ПОДКУПИТЕ СЪДИЯТА.

неделя, 26 декември 2010 г.

дневникът на един дядо коледа 2010


24.12.2010, по обяд
Разхождам се из лъскавите пространства на мола с чудесен костюм и още по-чудесна кръстоска между Снежанка и джудже – наричам я Джуджанка. Срещам дете от блока, в който живея. Неузнаваем съм
- Здравей, красавице.
- Здравей, дядо Коледа! (изчервява се)
- Какъв подарък си ми заръчала за Коледа!?
(оживено) – Голяма кукла – бебе!
От години всеки ден я виждам как мъкне такава голяма кукла-бебе навсякъде, даже на училище тръгва с нея, оставя я в колата на татко, за да може да я грабне веднага, когато той я прибира след часовете.
- Хъмммм, голяма кукла-бебе!? Но ти, скъпа, вече имаш такава, нали!? Аз знам колко много я обичаш и навсякъде я взимаш със себе си. Какво ще стане с нея!?
(смут, още по-голямо изчервяване) – Ами аз... аз ще си ги гледам и двете...
- Ще се справиш ли с две кукли бебета!?
- (уверено и щастливо) – Оооо, да!
- Тогава знам къде да ти донеса куклата – в блока до църквата, вход А, на петия етаж, апартамента в дясно.
(втрещяване, отново изчервяване, последователно нямо обръщане към мама и татко с вдигната глава и невярващи очи)


24.12.2010, ранен следобед
Стоим пред огромната елегантна елха като на картичка – две мъники червени фигурки – дядо Коледа и Джуджанка. На подвижните стълби слиза семейство – виждаме първо краката им и постепенно нагоре ... най-напред естествено се показва малка къдрава красива главичка на момиченце, вгълбена е в някаква покупка, но още преди да сме видели главите на мама и татко, тя вдига огромни очи към нас. Грейва, облещва се, хуква по спускащите се стъпала:
- Дядо Коледааааааааааааа! – И се бухва отгоре ми като кенгуруче. Завира глава в брадата ми, сърчицето й тупка като баскетболна топка под коша, крещи в ухото ми
– Дядо Коледа, оообичам те!
- И аз те обиам, малката ми!
Отдръпва се малко от разрошените изкуствени влакна на брадата ми и ме поглежда от упор с блеснали очи
- Тогава значи ще се оженим!


24.12.2010, следобед
Двама тийнейджъри минават покрай мен
- Този Дядо Коледа не е истински.
Виквам след тях:
– Така ли мислите, момчета!?
Спират, единият се връща малко:
- Брадата ти е изкуствена.
Правя крачка към него:
- Е и!? Коледа в брадата ли е!?
(ще си тръгне, мисля си, или ще ми дръпне брадата пред всички деца... но той казва: )
- Н-не... коледа е.... тя е в нас... абе ти си преоблечен актьор, нали!?
- Да. Но съм и дядо Коледа. И ти си дядо Коледа.
- Как...
- Ще подариш ли подарък на някого довечера?
- Естествено.
- С любов ли ще го направиш!? Ще бъде ли специален, дори да не е скъп!?
- Ъ-ъ-ъ... ами да.
- Виждаш ли – ето затва и ти си дядо Коледа. Весела коледа, пораснало момче.
Пускам раменете му, които кой знае кога съм хванал с ръце...
- Айде бе! – вика приятелят му. Момчето тръгва към него, спира се и ме поглежда... после още няколко пъти се обръща преди да се изгуби в празничнта навалица...


24.12.2010, късен следобед
Суетя се с едно мъниче, което иска да се снимаме пред елхата. Доста далече от мен Джуджанка черпи с бонбони две момиченца. Тренираното ми в радиото ухо долява през гълчавата, че ги пита как се казват – Елеонора и Кати. Джуджанка вижда, че съм приключил снимките и ги повежда към мен. Посрещам ги:
- Здравей Елеонора, здравей Кати!
(кръгли очи, зяпнали уста, стъписване, тичат към група възрастни)
- Мамо, дядо Коледа знае имената ни! Елате, този е истинският!



25.12.2010, късен предиобед
финал като в американски коледен филм:
Обявено е, че и в празничния ден в мола Дядо Коледа ще чака децата от 11 часа. Предната вечер обаче решаваме, че едва ли някой ще се вдигне толкова рано и променяме началния час на 14.... Радвам се на празничната сутрин вкъщи – всички други спят, аз чопвам по нещо от нераздигнатата според обичая бъднивечерна трапеза, пия кафе по пижама, блажено спокойствие... наближава 11 и в мен се надига неясна тревога, притеснение, нещо ме гложди и ме кара да се чувствам гузно и некомфортно... обличам се набързо, и без това трябва да се купят някои неща.... мога да напазарувам и в кварталния магазин, но аз отивам в мола.... 11.30 е... Боже, молът е пълен, край елхата се суетят деца, няколко родители крият пакети за гърба си... охраната ми казва, че питат за дядо Коледа още от 11. Хуквам към офиса, който ползваме за съблекалня, нахлузвам костюма и преди да се юрна навън, се обаждам вкъщи
- Ами аз няма да се върна за обяд, пазарувайте вие отсреща.
- Как няма да се върнеш за коледния обяд, нали сте от два!?
- Ами в мола съм, тука е пълно с деца, разбираш ли, не мога да ги оставя така!
(съпругата ми мълчи известно време в слушалката и въздиша с усмивка: )
- Боже, ама ти наистина си станал дядо Коледа.

`

сряда, 1 декември 2010 г.

декември



поет беше казал че
душата му плаче за сняг
за бяло душата му плаче

а по бялото всичко личи
кой е стъпвал в дълбоката пряспа
жълто кой е оставил зад храста
де е дебнал ловецът
де е ляла кръв жертвата

пише случки декември по бялото
да излезеш
да прочетеш
и да се върнеш на топло при виното

понеделник, 22 ноември 2010 г.

mea culpa есен

хммммм не знаех, че е изостанало от другите си сезонни братчета това... както и да е - цикълът се затваря


снимка от www.photosight.ru


жълто
болно
ръждиво
кап
смърт метат от бордюрите тъжни циганки
изоставен пикап
с гуми спихнати
спи
ветеран заебан от валкюрите
на тегел
р
ъ
с
и
дъжд
кестен
резнат с бръснач посред ириса
миткат песове с Бунюел
мен ме кара на плач
що ми трябваше
божичко
и коктейл


`

неделя, 31 октомври 2010 г.

ноември


снимка от www.photosight.ru

когато ноември изтрива света покрай мен
сякаш някой е дъхнал отблизо на очилата ми
и отвсякъде капе унило
припява на скуката

когато есента
придърпнала окалян плащ
поглежда със очакване дали е ниско слънцето
та да се свърши вече неината смяна

тогава вадя снимките от лятото
и пия цвят от тях.


`

понеделник, 25 октомври 2010 г.

прозорецът на колибата


www.photosight.ru


земята е удавена след дъжд
и мръсни плуват в локвите косите й
сплъстени мъртви стръкове треви

пленен от клони вятърът скимти
рови с пръсти изгнилата шума
и вихрушки безбройни плоди

дъхът на дълбоката есен
гали локвите с призрачни длани
само вяло прелитащи врани
търсят ноти от крадена песен

равнодушно се връща дъждът
да размие предишните щрихи
утре новите ще ни спрат
разредени и есенно тихи


82

сряда, 20 октомври 2010 г.

тримата братя и ламята



Имало едно време трима братя. Единият бил такъв, другият - онакъв, а третият бил глупак. Ей така било. Имало и една ламя. Без ламя не може. То и сега е пълно с лами. Не лами, ами лами и половина...без ДДС. Ама то това е друга опера ... оп-па, пардон - на ламите от опера им се образуват нерви... и газове! Аха... Аре тогаз батко ще им реди приказка...
‘начи, имало едно време трима братя и една ламя. За братята не знам, ама ламята живеела през девет планини в десета и сутрин като станела, си викала бамааму, колко далече живея!... и значи тая ламя не била много силна в далаверата и затова била социално слаба. И щото била социално слаба - крадяла. Златни ябълки крадяла и ги сменяла за тревица. Да си пафка. Да си пафка и да си представя, че е социално пълна. Колко й трябва на една ламя!?
Един път, както ламята си крадяла някаква златна ябълка, се чуло страшно пищене. Глей ся маамудеба, изсумтяла ламята, и на златните ябълки взеха аларми да слагат, обаче не било аларма онова , дето пищяло, ами на хората им писнало да им крадат златните ябълки. Не че нещо, обаче не стига сушата и кишата, ами сега и ламя. А върви после внасяй златни ябълки от Гърция и гръцката митология.
И хората, срам не срам,се обадили на Полицията. Първо по телефона. После по gsm-а. По водомера, по канален ред... обаче Полицията била много заета – пушела пред парламента, стреляла се сама, биела разни хорица с камери, кламери и синтетични полимери, днес хващала с триста зора мафиотите, утре си ги пускала, та да се намира на работа и вдругиден, полицаите разделени по двойки карали бясно поостарелите бели астри, надували двугласните сирени, въртели сините буркани, старшият питал свети ли оня шибан буркан, бе? Пък младшият се показвал до кръста от страничния джам, гледал буркана и докладвал – свети... не свети... свети... не свети... много заета била Полицията, бе ква ламя бе, викала, мен главата ми пуши, вие - ламя! Бе не ме занимавайте с дреболии, бе!
Да-а-а-а.... и като се видели на зор, хората се сетили за тримата братя. Ония, дето единият бил такъв, другият - онакъв, пък третият - глупак. Те тез братя златни ябълки си нямали, ха, те на две магарета сламата не можели да разделят - по им било лесно да претрепят едното... та, хората лесно ги цанили за охрана и защита от оная напаст - ламята.
Правили каквото правили тримата братя - единият спал, вторият чоплил семки, пък третият, нали бил глупак – пазил и като дошла ламята - аре, брато - изведнъж се видяла рязко омотана в тиксо, заклещена с арматурно желязо, пръсната със спрей, прасната с електрошок ... и въобще само до златни ябълки и било.
И на хората камък им паднал от сърцето, и се отблагодарили те на тримата братя - сухо-сурово, к’вото Бог дал - спретнали им една премия... и така. Пък тримата братя тая премия си я поделили по братски... пардон, по равно де и единият профукал всичко по курви, другият - на игралните автомати, пък третият, нали бил глупак – първо направил бригада на глупаците, после компания за застраховане на златни ябълки, а когато времената станали … други, направил и фондация за защита на животните. И взел, че взел ламята първо за бодигард, после за началник отдел нестандартни проблеми и накрая за шеф на екип по несъбираеми плащания. Глупак, какво да го правиш...
Та докъде бяхме стигнали? А-а-а, ‘начи ако кой знай откъде ви се намира златна ябълка и тя в ейтуйтими кризаво време вземе, че изчезне, да не вземете да се обаждате пак на тримата братя! По-добре направо на лмята се обадете... или най-добре в бюрото за загубени вещи, ако не се е загубило и то.

`

петък, 8 октомври 2010 г.

чушкопек



чушките така превзеха коментарното пространство в блога (че и в блога на ясмина), че реших да сложа това "нещо", родено в споменатото пространство, на белова - демек - барабар коментарното изтърсаче с тези от началната страница :))

Пушим се – и не на ужким – пукаме червени чушки
с чушкопеци, тенекии, трезви и на две ракии –
мисия съвсем възможна – тяхната червена кожа!
Ето – всяка почернява и око се насълзява
от дима, че на – ебаси – пушат вичките тераси
на панеленото гето. Проза, да но ето, ето -
чушкопекната къделя (докат чушките се белят)
с призрачен сладникав шал гушка целия квартал.
Всички вдишват благодатно, после връщат го обратно
но невдимо перце между ноздри и небце
неусетно се внедрява и до сетен дъх остава
като някакъв агент, чакащ своя си момент
щом в ефира долови чушков тон един дори
да натисне в теб бутона и те върне на балкона!

`

понеделник, 4 октомври 2010 г.

кремкарамел



карамела
кармелита
що не дойде дух да пита
дали искам със тъщá ми
да затварям патладжани
или с тебе
кармелита
да си фиркам “маргарита”
сол по ръбчето да бляска
като злато във аляска
ох
въздушна кармелита
не ме блъскай със копита
пясък в бъбреците хруска
с чай се плакна на закуска
гуруто и той ме пита
карма или кармелита
пáри като гаден трипер
щрака като весел флипер
в мен мисловна въртележка
като заем
тъжна
тежка
потреперва долна бърна
все едно че ще повърна
но обратно връщам всичко
в огледалото съм чичко
есенен презрял домат
нищо че се чувствам млад
ох
кармела
кармелита
във шкембето нещо рита
уж на буламач съм сит
пък разстройство
пък колит
как да дръпна нежна струна
с таз подпухнала муцуна
колко струва моят спомен
лист от календар отронен
и кого интересува
че душичката ми плува
в поетичен океан
затвори се
бе сезам
че ужасно тука духа
нищо
че съм в шеста глуха
че ме правят на маймуна
че изяждат ми сапуна
ще преглътна
ще забравя
на палячо ще се правя
кари
ох бе
кармелита
битието ми залита
искам да заспя спокойно
даже да си плащам тройно
даже в социален план
да съм си лапнишаран
лека нощ
сега съм див
лягам без презерватив
аз сега съм БУДЕН син
и не ме е страх от спин

утрото ще ме натисне
във деня да ме накисне
и какво че е все същият
няма все да ми се мръщи я

писка, пука патладжанът
и блести измит бурканът

ще ги погреба в мазата
патладжана и мечтата

`

неделя, 3 октомври 2010 г.

октомври



ах
този дъжд от листа
този стриптийз на стройни тополи
този щедър пазар
плиснал цветни сергии като маси за есенен помен
този сладък и нежен октомври
ще го хвана в прозрачен буркан
и ще го пазя за края на зимата


`

неделя, 19 септември 2010 г.

без още един

тъжно е, когато си отива приятел...
и малко страшно даже.




малко варненска пръст
шепа пловдивска пепел
и във дунав удавен кръст

хъркам ма съм жив
мастиф
див йероглиф
хладен гаден риф
чакам непорочен
като нож наточен
фаталния час
храс
прас
голоаз
шибано секретен
жив ама несретен
бяло
бяло
бяло
кучето го яло

малко варненска пръст
шепа пловдивска пепел
и във дунав удавен кръст

ти по мене се целиш
но раздаваш парцели
на приятелите добри
хайде стига игри
казвай колко ще струва
над водата да плува
моят ноев ковчег
дюшеш
или
епек

малко варненска пръст
шепа пловдивска пепел
и във дунав удавен кръст

Ахилес без финес
мажа сълзи от стрес
от тъга
от беля
от пияна лигня
на ръба на пол`вина век
съм човек
кьорфишек
лек и мек
и добре де
добре
тъй ме гони шубе
че не виждам на края
точка или запетая

малко варненска пръст
шепа пловдивска пепел
и във Дунав удавен кръст

вторник, 31 август 2010 г.

септември



бавните удари на сърцето на есента,
равните удари на сърцето на есента,
като стих на лангстън хюс пулсират в ефира…
в хамак от скитащи паяжини ниско заспива слънцето
и сънува пяна от тръпчива септемврийска бира

понеделник, 30 август 2010 г.

домашна мадона



синьо цвете в косите ми
и очите ми сини
устните ненаситени
пък съм и без бикини
виж ме млада и хубава
като плейбой икона
ако искаш съм курва
ако искаш мадона
стига кри се зад вестника
стига с таз телевизия
стига псува заместника
ще ти правя ревизия
плюя в твоята бира
и пържола с картофи
мен сърцето ми спира
от любов по пантофи
писнаха ми ушите
от мераци на думи
XXL по нощите
и наливни парфюми


.

четвъртък, 29 юли 2010 г.

ракия блус



Когато ме остави мойто гадже
побягнах от Тъгата да се скрия
и без да чакам някой да ми каже
дезинфекцирах раната с Ракия.
Когато Самотата ме затвори
във своята невидима килия
полекичка вратата ми отвори
бутилка бистра гроздова Ракия.

Сливенска перла, Бургаски мускат
дали е от Петрич или от Кубрат -
съвсем патриотично си я пия
таз пущина наречена ракия.

Когато Махмурлукът ме подкара
и цепи ме глава на поразия
спасява ме една рецепта стара -
шкембе чорба и 50 Ракия.
Амброзия че пили Боговете
будалкаха ни. Не на мене тия!
Чете се ясно между редовете,
че на Олимп са къркали Ракия.

Шопска салата, сух таратор,
туршия домати, мезета от сорт -
бе с гола вода даже си я пия
таз пущина, наречена ракия.

Ако си скапан и направо гроги,
че накъдето се обърнеш - все балтия
напук на правилата строги
стопли душата си с Ракия.
Ако накриво гледа те Съдбата
и свърши тоалетната хартия
рисувай запетайки по стената
свири си блус и поркай си Ракия.

В кухничка малка в панелен затвор
навън под асмата на селския двор
направо насред пътя си я пия
таз пущина наречена Ракия.

слушай тука http://bukvite.bg/poem.php?docid=35106

понеделник, 26 юли 2010 г.

mea culpa (лято)

ми... нямаше бира в хладилника
нямаше хич




Отлепих се от кълка омекнала
Стъпка, втора – краката ми гумени

Ох, кой скъса канапа на щорите!?

Диоген рови с пръчка в контейнера...
КаРма сутра - сапунена опера…

Ех, градушка удари кайсиите!

Предиобедът се кокори базедово...
Златен кърлеж в небето е Слънцето…

Ми ще взема да върна бутилките!

.

неделя, 25 юли 2010 г.

афала



счукахме презрялата Луна
в глухия хаван на Небето
и поръсихме бяла пътечка през Залива
ти
си тръгна по нея
аз
я смръкнах с обелена ноздра
за да не мислиш за Връщане
чак до другото Пълнолуние


.

петък, 16 юли 2010 г.

под тентата

едно време на юг


на безметежната Младост кончето
тропка с безгрижни копита
пасе Поезия от старо томче
и на Мастика налита

не ме заразявай със Лято
конче
зобящо Романтика
Времето се оказа крилато
а оборът ми пълен с кранти

не бляскай с очи атлазени
като дух над празна бутилка
тайната ти ще бъде пазена
кончето на Младостта е кобилка

петък, 9 юли 2010 г.

лято forever



отвори ми прозорец
между пух от топола и първия паднал кестен
сложи ме на перваза като саксия
налей във паничката малко ракия
и можеш да ме забравиш
само от време на време зад бара
ще чуваш далечна песен
иде есен иде есен
ако имаш какво да прибавиш
напиши до варвара
или синеморец

четвъртък, 17 юни 2010 г.

стар еньовден

ти помниш - гледаше небето... а аз не помня - гледах теб

забравил съм наистина забравил съм
как настрани се килна късно слънцето
как кичурът над бузата ти стана златен
и блузата как спираше гърдите ти
да не политнат право във ръцете ми
и как изписка че змия май има в храстите
и уж се скри до мен прилепнала
как шарената черга на следобеда
постла се да не паднем в тръните
как стреснати разбягаха се дрехите
и меко се прегърнаха в тревата
как писък тих отнесе лястовицата
как мащерката гълташе въздишките
как в кожата попиваше пелинът
как хрусна охлювче под лакътя
и как един щурец пищя възбудено
че еньовден е и язък за билките

сред накамарени по рафтовете спомени
вървя с онази риза със ръкавите
които вързват се отзад
за да не пипам

сряда, 16 юни 2010 г.

потоп

поваля, а


зевс
борей, северен ветре, дуй бузи
завърти хелеспонта в подивяло джакузи
флоти, лодки, гемии – превърни в стърготини
да отвхвръкнат в небето покриви и комини

хор
духа борко във улука
чак духалото си спука.

зевс
евър, източни ветре с тръбата
почисти от дворци и бардаци земята
поиграй си с любимите диви играчки
смерчове - лакоми всичкосмукачки

хор
източният килър евър
ще ли стихне
never
never

зевс
на зефир иде ред - нека облаци гони
бременни до един с дъждове монотонни
подплати, западняко, по-дебело небето
и иди да почиваш като коте в кьошето

хор
виж - измамникът зефир
обещава близък мир

зевс
и накрай - ти си, нот, влажен южен гальовник
днеска не на живота, на смъртта си любовник
член забий във небето, дай на гея да пие
нека грешното племе със потоп се затрие

хор
потопи ги
удави ги
хадес точи черни лиги

вторник, 8 юни 2010 г.

юни



през юни ще бинтовам всички рани
нанесени от пролетни очаквания
и ще изпадна в тиха абстиненция за есен
под сенките на пъстри тенти ще се примолвам за едничко облаче
и нека синоптиците решат къде да ми го поднесат
дали
в
небето
или
в
чашата

събота, 29 май 2010 г.

селото, което изчезна в една нощ

Легенда разказва, че в месността “Света Троица” /до днешното село Драгановци/ имало село, наречено Дъскотна. Веднъж през селото минали бирници, напили се в селската кръчма и омаскарили някаква мома. Синът на кмета – луда глава - и още няколко като него, убили бирниците. Русенският валия поставил ултиматум на кмета: “ или предаваш кой е убил бирниците, или избиваме хората от селото”... Още на другия ден обаче мъжете от дъскотна повели семействата си в различни посоки – и така се зародили сегашните села...
В края на юни на приблизителното място на Дъскотна, по европейска програма „Природни паркове и изсуство”, две актриси и една художничка ще направят инсталация-пърформанс по легендата за селото. Докато те работят, зрителите ще чуват звуков разказ – пресъздадената в стих легенда и sound-pictures. Та ми зръчаха да напиша думичките... Малко дългичко се получи, ама толкова знака поръчаха, толкова написах... Ей го на




ПРИКАЗКА ЗА СЕЛОТО, КОЕТО ИЗЧЕЗНА В ЕДНА НОЩ

Във Влайчевци, над Габрово, чух чудна легенда – в местността “Света Троица” до Драгановци някога имало село, наречено Дъскотна. То било селото, дето замръкнало, а не осъмнало....

Чувате ли листата, чувате ли тревата,
шепота на дуварите, песента на кавалите...
Разчитате ли знаците на времето по сокаците...
Кат’ иманяри ли сбирате, търсите без да спирате,
чоплите дума по дума от пътника, идещ по друма,
от чобанина край овцете, от баба с хурка в ръцете,
от първите и от последните
на тази земя легендите...

Слушайте, да ви разкажа, как под скалите на Стражата
замръкнало китно село, а заран се не видело!
Там на ръба на гората, досами брега на реката
имало село имотно – викали му Дъскотна,
че с помощна на водата режели право дървата
и с майсторлък ги бичели ...
За дъски всички тичали право във село Дъскотна...
- Машалла, много работна е в това село раята! -
гладел брада пашата, пашата, още кадията
и чак в Русчук валията.
В Дъскотна къщите греели, безбройни стада блеели...
Животът вървял на добре в това балканско селце
Но...
Откак светът светува, от как царе царуват,
бирници току налитат и вземат ти без да питат
десятъка във жълтици, сукно, дъски или житце
Та тъй!
Напето и смело, в Дъскотна – българско село -
бирници турци се спират данъка да събират.
И всяка къща отделя от бала вълна – къделя,
от крина брашно - саханче, от юс ракия по драмче
и носи на бирника в хана.
А той – до пълната кана - строго с очи ги мери,
та даже кметът трепери, а пък ханджията вика
да бързат със кафеника, да гледат към чевермето
и да рекат на момето, ханджиската дъщеря,
да се запрята сама на бирници да поднася,
кога с бирниклъка сколасат...
Ех!
Този стреснат ханджия дали е препил с ракия,
дали криел нещо в зимника от окото на бирника
или чавката белокрила акъла му е изпила,
та дъщеря си да прати право на турците в лапите...
Щото ханджийската дъщеря била такава мома
- или без думи оставаш, или пък песен запяваш
от толкова красота...
Била като росна зора! Плитките – златни въжета,
веждите – вити змийчета, очите пък изумруди
пълни със пламъци луди, устата – розова пъпка...
Имла лека стъпка, снагата – сърна чевръста,
кръстът й – само два пръста, гласът й – славей на клонче,
в пазвата - две буйни кончета, ръцете – две бели птички...
Подире й ахкали всички...
Но се усмихвал късметът сал на сина на кмета!
На него била дала клетва мине ли време за жетва
веднага да му пристане – кметска снаха да стане.

Ей те такава мома праща ли се бадева
пред очи лоши, лепкави, душмански очи – нетрепнали
пред не един и два золума...
И в хана от дума на дума бирниците, османлиите,
загрети от виното на балканджиите
взели да дърпат момата, напъдили с бой през вратата
ханджията и раята...
и-и-и....
Месечко, скрий си лицето! Ветре, кротувай в дерето!
Ти, нощно пиле, отлитай!
Не питай!
Не питай!
Не питай къде е момата! Не питай защо в реката
дето от бента излиза плува една бяла риза...
и-и-и....
Кой каза на сина на кмета!?
Кой пусна вълчите псета!?
Кой викна верни другари до сенчестите дувари!?
Какво е туй нощно бдение!?
Отмъщение!
Отмъщение!
Отмъщение!
Пръстите стискат камата, по-бели от ризата на момата!
Очите – зли и сухи,
ушите - за разума глухи,
думка в гърдите сърцето,
думка, изгаря клетото,
мътна кръвта бушува....
Тихо!
Кажете какво струва
задето с душманско дело
зачерниха наше село
онез дето в хана реват!????
Смърт!
Смърт!
Смърт!
И-и-и....
Уж е мъстта утолена. Следата й – уж заличена.
Ала така ли е, Боже!?
Не може, нивга не може,
няма как скрито покрито, няма как с гума изтрито
стореното да стане...
И цяла кола с имане сега не ще отклони
надвисналите злини от китното село Дъскотна...
Наежена, стръвна, потна ордата вече чака
валията да даде знака да почне кървава сеч
и с огън, барут и меч наред да отнема живот
от всичките хора и скот....
Така е в закона казано - не може рая безнаказано
на турчин да вдигне ръка!...
Но сега!
Но сега!
Но сега валията нещо се бави!
Валията сметки си прави...
Иде реч за Дъскотна – село с рая грамотна!
Как да изпратиш тука направо башибозука!?
С майсторите какво ще стане!? Та те са цяло имане
със свойте триони, рендета, за него и вилаета...
Да, ще остане сиротна хазната без село дъскотна...
- Добре!
В името на аллаха ще пощадя ваш`та стряха
ако до утре, кмете, в окови ми доведете
онези ваши размирници, които на моите бирници
посегнали са със нож!
Инак до полунощ от вашето село Дъскотна
ни човек ни животно живо не ще остане!
Тъй рекох и тъй ще стане!

Какво ти дойдé на главата, как се погаври съдбата
на стари години, кмете!
Треперят ли ти ръцете!? Тъмнеят ли ти очите!?
Скърцат ли ти зъбите!?....
Кое е по-страшно, кмете, и по-жестоко от двете -
да иде синът ти курбан или на твоя мегдан
кръв праговете да мие, селото да се затрие!?
Дали един да загине, въпреки че твой син е
или цяло село под ножа от бащина обич да сложиш!?!?!?

-Хей,
Всички се съберете! Сина ми с другите доведете...
Подай ми, сине, камата, с която стана белята!
Слушайте!
Вече не съм кмет, а само един баща клет!
Вие ще сте съдиите!
Ще стане каквото решите!
Младите ако речете на валията да дадете -
да бъде вашата воля...
Пък аз сам ще се заколя, защото, хора, не мога
тоз грях да сторя пред Бога -
със мойте ръце да сложа мойта си рожба под ножа!

- Няма да си дадем момчетата!
- Да де, ама заптиетата...
- Валията ще ни накаже!
- Няма да мигне даже!
- Ей, много страхливци тука!
- Ти виждал ли си башибозука!?
- Слушайте!
Не сме размирници, но похотливите бирници
заслужиха си камата!
Ама нали сме раята, никой не ще ни пожали,
че сме момчетата дали!
Каквото и да направим, пак във кръв ще се давим!
Няма какво да се чака! Довечера, падне ли мрака,
да натоварим каруците и да набием в гюрлюците!
Ха да ни търси войската из дивото на планината!

И всичките се смълчават...
Треснати всички остават, сепнати, в напрежение,
пред смелото предложение...
И се разстъпват полека всеки по свойта пътека,
и зейват порти и двери, скърцат потайни килери...
В здрача из цялото село пламъчета несмело
мъждукат из тъмни градини...
Между домати и дини тихо пролайват мотички –
вадят се скрити парички за черни дни като този...
Сбогом и Бог да помози.
И почва шетня голяма във суматоха няма -
деца гонят патици тлъсти, жени в потрес кършат пръсти –
обръщат ракли, долапи -
ох, плетените чорапи...
За мъжете по две ризи...
На дъщерята чеиза...
Кое по-напред да се вземе за туй окъсяло време!?
Вещи като оживяли сякаш са се вкопали
в своите тъмни кьошета, дърпат се от ръцете...
Паниката поглъща всичко из цялата къща -
куп бохчи до стобора, покъщнината на двора...
Саханите де са!?
Нощвите!?
Кандилото!?
Ами иглите!?
Мъжете мрачни товарят, въздишат, не разговарят,
а току псуват начесто тежко и безадресно...
Стреснати момчетии тичат, проточили шии,
добитъка да събират, мамят го и го подбират...
А кучетата се крият в колибките и тихо вият....
А нейде петел пропявя!
От нощта малко остава!
И ето – първа каруца на някъде заскрибуца...
Първа жена проплака и се затири из мрака...
Първа овца изблея – и всичките – подир нея...
И първи кон изцвили, и бутат, напрегнали жили,
претоварената кола всички мъже от рода.
Светулки – мъждиви фенери – кой на където намери
от селото се разлитат.
Глухо изтропват копита, после се давят в мъглата,
в мокрото на тревата...
В очи на последна котка проблясва зорницата кротка
и тъмното жадно поглъща една подир друга къщите...

Слънцето и аскерът в утрото ще ги намерят
празни,
унили,
заспали,
клекнали като чакали, празни като черупки,
като гнезда на гугутки, дето са отлетели...
Закрепостени в темели,
впити в земята,
вкопани,
останали без стопани
къщите клюмат комини и се приготвят да мрат –
бавно
самотно
с години...
До снощи беше Дъскотна – днес пустотия самотна...
Празна остъргана тиква...

Туй можеше да е последна дума от тази легенда...

Но в пущинака изниква
от всяко семенце смело кълнът на ново село -
на припек или на сянка - тук махала, там паланка...
Новак дето спрял – Новаковци
Драган дето свърнал – Драгановци
Стою де стигнал – Стоевци
а от Драгия – Драгиевци
Здравковец, Живко, Гъбене – нищо не е изгубено
на Дъскотна от семето...

Селото победи времето.

събота, 22 май 2010 г.

кой има бал

чувах ги цяла нощ,
а на сутринта вървяха боси и размазани срещу мен




















вик и крясък
смях лудешки
гланц и блясък
скъпи дрешки
сладък миг
фасет рубинен
фото блик
парфюм префинен
лик през люк
бибит без спир
тромба звук
рода в шпалир
малко уиски
четвърт саска
длани близки
бърза ласка
веселба до безсъзнание
и кьочек със кринолини
куп пържоли без внимание
и мартини без маслини
грим по риза
клипче
снимка
ципче слиза
тук там бримка...

ех на бал като на бал
първи шарен карнавал
падна и от теб
дете
първо розово перце

сряда, 5 май 2010 г.

май



нали ви казах –
чак през май отварям най-последния буркан
от сладките запаси на октомври
и предизвиквам ренесанс на цветовете
затуй през май хормоните са цъфнали
като опашка на паун в очакване на женската

гергьовско гадание



Ако по Гергьовден някой ви говори на "бе" - стойте далече от него.

Ако блеете по витрините - ще ви въртят на шиш на касата.

Ако се чувствате невинна като агне и преживеете Гергьовден - предстои ви да се превърнете в овца.

Ако гърлото ви гори като пещ - едно агне може и да не му стигне, но каса бира - сигурно.

Ако усетите, че най-после сте се хванали на зелено - значи някой ви е извел на паша.

Ако на Гергьовден не ядете агнешко - или сте вегетарианец, или сте пенсионер.

Ако по Гергьовден някой ви нарече овен /овца/ - значи е хвърлил око на дъщеря ви.

Ако държите гергьовското агне непременно да е с червена шапчица - или сте Кумчо Вълчо, или сте бесепар.

Ако от днешното агнешко произлезе утрешно разстройство - значи готвачът ви е вчерашен.

Ако на гергьовския пикник след "Заблеяло ми агънце" подкарате "Заплакала ми гората" - най-добре е някой да се обади в пожарната.

Ако след Гергьовден съседът приплаче, че му е изчезнал пуделът - значи наистина гергьовското ви агне вместо "бе" е казвало "бау"

Ако ви връчат Георгиевски кръст за храброст, в най-скоро време ще ви разпънат на него.

Ако излезе вярно, че "Септември ще бъде май" - на 6 септември вместо Съединението ще празнуваме още един Гергьовден.

понеделник, 26 април 2010 г.

Майстора и Маргарита

… този виц го знаете, знам … ама не е виц –
човекът е бил там!



На Маргарита мъжът й пътува. Много пътува. И много лъже. Пък Маргарита - честна. И доверчива. И той, мъжът й, като отива в командировка (командировка - друг път - с две руси командировки на Пампорово), тя си седи тихо и кротко в къщи и си чете книжки. Що да не си седи жената, ще кажете. И ще намигнете. Обаче, няма такива работи! Сериозно! Много е наивна тая Маргарита. Седи си и си чете, потънала в тишина. Само тролеят като мине отдолу, чашите в барчето прозвънват, обаче така - дискретно и приятно - колкото да допълнят тишината.
И един ден, както си четяла (мъжът й таман бил заминал с една командировка), отдолу тежко минал тролеят, чашите прозвъннали нежно... и не щеш ли, вратите на гардероба се откачили и пляснали като великански джапанки върху дебелия килим.
Маргарита се вкаменила за момент, но след като никой не нахлул с качулки, бухалки, гърмялки и други залъгалки, както миналия месец, тя бавничко се размърдала и обиколила врати и прозорци - решетките и резетата били непокътнати - надзърнала под легла и кушетки, пила един валидол, пила и едно уиски за по-сигурно, па се захванала с вратите на гардероба.
Маргарита е оправно чадо на епохата "Направи си сам". Едно време в училище по трудово обучение направи на струг и бормашина дървена поставка за 20 цигари и пепелник - шестица й писаха - въпреки, че пушенето беше забранено.
И сега вдигнала вратите, закачила ги на пантичките - и готово! Следващият тролей я изненадал на най-интересното място в розовия роман - знаете как е - главният герой подхваща отмалялата главна героиня, пръски от водопада, лошият е в затвора, старата дойка тича и разплакана оповестява, че главната героиня е получила в наследство половин Гренландия и поживотен гратис в Дисниленд... и вратите пак паднали...
И така пет-шест пъти... Като един Петър Попангелов, ако следите мисълта ми (имаше едно време един такъв български скиор, дето все не можеше да свърши). Тя, Маргарита, ги закачвала пустите врати, тролеят минавал по разписание, те се срутвали... Тогава Маргарита се предала и се обадила на някаква фирма от Нов градски указател ли, от "Асансьорен вестник" ли, няма значение. Важното е, че минали не минали три тролея, на вратата се позвънило и влязъл Майстора!
Маргарита може и да е наивна, но знае как се посреща Майстор. Масата попуквала под тежестта на каквото трябва и Майстора тъкмо си правел сметка как да анулира останалите заявки за деня, Маргарита го осветлила по същината на проблема. В същия миг отдолу услужливо минал тролей и вратите по неизменен начин шляпнали на пода. Мене ако питате, това си е живо предизвикателство за един Майстор.
И се започнало. Чук и отверка - тролей - падане. Нивелир и ренде - тролей - падане. Резе и верижка - тролей - падане. Мамата - бравата - тролей - падане...
Накрая Майстора стигнал до радикално решение. Вижте, казал той на Маргарита, аз ще вляза в гардероба, вие хубавичко затворете вратите зад мен и като мине следващия тролей, да видя аз каква е таз мистерия. И влязъл в гардероба. И Маргарита затворила злополучните врати. И външната врата се отворила. И влязъл мъжът й (командировката се оказала неразположена и инатлива). Пък в антрето - нали се сещате - палто, шапка, обувки... В средата на Маргаритината стая - чанта, масата – лодка, а Маргарита тревожно гледа към гардероба!...
Ти като лъжеш - хубаво, ама тебе като те лъжат - кофти-и-и...
Ревнал мъжът като усурийски тигър и право към гардероба! Страшна работа! Вратите отхвръкнали, все едно е минал тролей - пък вътре - Майстора! Мъжът не губил време, ами задал дежурния тъп въпрос - Ко праиш ти тука, бе!?...
Ако ти кажа, че чакам да мине тролеят, няма да ми повярваш... успял да продума Майстора… и се събудил в реанимацията.
Ех, ако беше казал Майстора, че е от ГАЛЪП или СОВА ХАРИС и прави допитване за предпочитанията на новите класи към коприната, ако беше казал, че е доброволен гард от кварталната Тимуровска команда, ако беше казал, че коварен екстрасенс го е телепортирал... пък той - чакам тролея! Хак му е тогава реанимацията.

четвъртък, 22 април 2010 г.

гара

вижте какво намерих - писано е по нощите на гарата на горна оряховица преди - мале мила - 27 години!!!


мамор шум и неон
мокри релсови ребуси
фонтанни риби от бетон
жадни шарени термоси

гара възлова
пратки
хитпарад на багажи
раници и палатки
избелели на плажа
чифт шалвари на ивици
дъвчат кротко закуските
плач
сънливи немирници
зашлевени по бузките
влакът софия – русе
днес се движи на време
връзка с три автобуса
вляво чичкото дреме

гара възлова
крача
трийсет крачки – минута
сядам в края на здрача
със търпение в скута

неделя, 18 април 2010 г.

спомени без очевидци

… този виц го знаете, знам … ама не е виц –
човекът е бил там!




После го разправяли как ли не. Като мит. Като притча. Даже като виц...
Обаче ето как било – почти като в България. Щото, например, имало много пясък. Като на Слънчев бряг. И камъни. Като на другия Слънчев бряг. А вода нямало. Като в Габрово. И един човечец имало – стар, болен, одрипан, изпаднал, съсухрен, от джоба му некролога се подава – като български пенсионер...
Слънцето спряно сърдито печало, камъните се пукали от яд, че не могат да се търкулнат на друго някое място, въздухът трептял като коремче на кючекчийка, времето клечало с изплезен език като хиена... а старецът безспир тътрел крака незнайно накъде...
Ех, старче... назад – като спомен – хиена. Напред – като прокоба – хиена. А по средата – ти! Работата отивала на пернишка трагедия...
Но старчето не спирало – кретало едвам, като малката стрелка на часовника, но не спирало, глухо за кикота на хиените, сляпо за писъка на вятъра, безчувствено за слънчеви изригвания и магнитни бури.
И изведнъж... Хиените се направили, че някой ги вика, дюните приклекнали като сгълчани, слънцето мигнало сепнато като разбуден депутат, небето се продънило с мек тътен, лъхнало на тамян и скъпа пура и един ласкав и загрижен тембър изпълнил акустичната среда
- СТАРЧЕ, ЗАЩО СИ ТОЛКОВА ИЗПАДНАЛ?
Човечецът бил обръгнал на всякакво, та не спрял да се тътри и само промърморил – моя си работа, господине, няма нужда, благодаря...
- МОГА ДА ТИ ПОМОГНА ЧОВЕЧЕ!
- Ба – измърморил старецът – никой не може да ми помогне на мене.
Придърпал дрипите си и с наведена глава продължил да цепи горещия пясък като един нестинар.
- АЗ МОГА – упорствал отгоре небесния глас – АЗ ПОМАГАМ НА ВСЕКИ, КОЙТО МЕ ЧУЕ!
- На мене не можеш – заинатил се старецът, ама не спирал обречения си поход – аз... имах син, син... – старческите крака продължавали сами да вървят, напуканите ръце сами придърпвали дрипите, очите сами заплакали – едничък син имах и го загубих… пари, здраве и живот похарчих да го намеря и не – няма го сред човеците...
- АЗ ВИЖДАМ ВСИЧКО НА ТОЗИ СВЯТ, СТАРЧЕ – меко протътнал небесният глас – ЧЕ И НА ОНЯ. ЩЕ ГО НАМЕРИМ. КАЖИ МИ КАК ИЗГЛЕЖДА ТВОЯТ СИН?
- Моят син!? – едвам прошепнал старецът и за първи път спрял, а притаената пустиня се повдигнала на пръсти – моят син... ще ти кажа, ама да не се чудиш... Ех... моят син имаше гвоздей във всеки крак и всяка ръка...
- ТАТКО!?!?!? – прошепнал гръмовно небесният глас отгоре... а отдолу старецът за първи път вдигнал глава и с подмладен, изпълнен с невяра и съмнение глас викнал насред пустинята
- ПИНОКИО!?!?!?

Ето така било. Поне така го разправят дърводелците. Срещнали се и не се познали.

.

сряда, 14 април 2010 г.

утринен концерт



В онези смутни пост-н'амк'ви времена един човечец получил наследство. Е, чичо му не бил от Америка, ами от Русе. И наследството и то русенско - първи етаж от къща. Обаче от старите големи русенски къщи - на тиха уличка с много липи.
Хукнал човечецът по нотариуси, жена му застягала бохчите, децата се пречкали весело и една прекрасна утрин вместо от гарата (защото бил машинист) да се прибере в панелната дупка в квартал “Чародейка”, нашият гордо прескочил натуриите в антрето на старата нова къща, ударил един душ, ударил и една ракия за приспивателно, па се бухнал в леглото. Точно тогава радиоточката прошепнала, че е осем и от втория етаж прозвучали мощни акорди на пиано. Т'ва пък к'во е бе, мамка му, рипнал човечецът, а отгоре се спускали акорд след акорд, извивала се вихрена мелодия, като че ли някой тичал по клавишите, после звуците полека стихвали, но само за да се изсипят изневиделица като водопад върху плачещото му за сън същество.
Като се разбрало, че така няма да се спи, железничарят метнал нещо на гърба си, изтопуркал нагоре по стълбите и се облегнал на звънеца. Отзовал се очилатко на неопределена средна възраст в закопчана догоре риза и протрит панталон. Кроткият отначало разговор набързо качил градуса, закипял от права и претенции, льохмани и профани, селяндури и очилати муцуни, лашкаш се цяла нощ да ги возиш, д'ебамааму, пък те да спиш не ти дават, а аз трябва да репетирам, майната им на твоите репетиции, що не си репетираш на друго място, и на Вагнер майната му, вижте се какъв сте имбецил, абе ти гледай много да не дрънкаш... простак!... И вратата хлопнала, и в пианото забушували страстите на обидената музикантска душа, а жепеецът се замятал в леглото с възглавници на ушите.
Така едно добросъседство свършило, преди да е започнало. Железничарят ходел като тигър из стаите, псувал на поразия, та чак фикусът повяхнал, проклинал коварното наследство, заплашвал, че ще се изнесе на палатка пред Централна гара, засипвал с жалби община, кметство, полиция и филхармония, но очилатият от втория етаж свирел само в разрешеното от правилника време и никой не можел с пръст да го бутне.
Тогава човечецът изтикал леглото си в най-далечния ъгъл, след нощна смяна тъпчел ушите си с памук, пиел по три ракии и трупал възглавници върху бучащата си глава... но проклетите звуци пак го намирали, терзаели повече нервите, отколкото слуха му, а когато най-сетне заспивал, музиката се промъквала и в съня му. Траверсите се превръщали в безкрайна редица клавиши, локомотивът свирел на тях бравурна мелодия, после клавишите се свършвали, музиката секвала, вагоните, закачени един за друг с ключ сол, започвали да се търкалят на забавен каданс, от тях се сипели изкормени пиана, пръсвали фонтани трески и чукчета, като лениви светкавици из въздуха проблясвали скъсани струни и било тихо, тихо...
Ей така я карали.
Една сутрин железничарят се върнал пребит от умора, изритал обувките си, надигнал шишето с ракия и се проснал в леглото както си бил с униформата. Погледнал часовника, изпсувал мръсно и безадресно, натъпкал памука в ушите, натрупал възглавниците и стиснал очи. Но сънят не идвал. Човечецът се повъртял, притиснал по навик възглавниците, но не можел да заспи и това е. Наоколо витаела някаква липса, която гонела съня, чувство за някакъв недостатък, губело се нещо съществено, но неуловимо... Той отворил очи, погледът му попаднал на циферблата на часовника, осем и петнайсет... топло, топло... Жено, ревнал човечецът, оня що не свири?!
Жена му дотърчала с тестени ръце - как не ти казах, свърши се тя неговата свирня, да пукне дано с това дрънкане, ама на, санким ко беше голям музикант, щеше да ходи с едни панталони зиме и лете, мухльото, другите по скандинавията коли си купиха, ма на него само репченето му голямо, жена му и тя, лисици по врата, ама сега като ги наритаха три месеца неплатена, щото не се разбра филхармонията министерска ли ще е, общинска ли - лъснаха им голите задници, пък компенсациите - за ток ли, за студент в София ли - и продадоха пущината, пианото де... Таз заран гледам барабите го влачат, пък оня ситни по тях като бито куче, да не го ударите, вика, това е немски инструмент, бе к'во те е грижа бе, нали му зе парите, 'ко искат от втория етаж да го фърлят... Ти що ме зяпаш така, не се ли радваш бе... Що пак грабна тая бутилка?… Глей го с'я... Къде тръгна по чехли бе?…
Но външната врата хлопнала зад едно объркано “бамааму” и станало тихо, тихо... само се чувало как чехлите на човечеца шляпат по стълбите към втория етаж и в бутилката се плиска оная пущина - панацеята за всяка наранена душа.

вторник, 6 април 2010 г.

хАМлет от 3 лева

много обичам кренвирши... да бе, знам с какво ги пълнят сега, ама аз обичам онез от едно време, дато не се разтваряха като бульон, ако речеш да ги свариш...и се сетих за тази пародия на Барда:)))


I'm kidding, Willy(AM!)

Да бъдеш кренвирш, или не!?
Това е днес въпросът.
Дали е по-достойно да понасяш
дъжда от концентрат и колагени
на лакомите за печалба
или възстанал
с етикет в ръка срещу море от сурогати
да сложиш край и да заспиш...
Но туй е пречката:
какви ли сънища ще ни споходят
когато боднем вляво с нож
и се обелиме от еластичната обвивка?
Това ни спира! Таз мисъл ни терзае!
Че кой търпял би инак
да го натъпчат с протеин от изолати,
да го залъгват с фракции от колаген
и емулгатори да свързват
колбасните му честни молекули!?
Дори на щанд отдéлен кой би мъкнал
товара на такъв живот,
ако не беше този страх
пред нещо непознато зад кантара,
пред неоткритата страна,
отдето никой кренвирш не се връща.
Туй смазва волята ни с палмово масло и ето –
мечти високи, почини с размах,
на нейде кривват и така си гаснат
не станали дела....


ps виж монолога на живо в края на това видео
http://arenamedia.net/video.php?vid=131

неделя, 4 април 2010 г.

unavailable




всички искат
щом ме потърсят
да ме намират
а аз кога да поплача на рамото си
кога да постоя по пижама
с неизмити зъби
и без дезодорант под мишниците
и кога
по дяволите
да намеря рими за всичко това

неделя, 28 март 2010 г.

постДвадесетиседмоМартенско

на 27 март 1962 се открива първият сезон на театъра на нациите в Париж. Международният театрален институт към ЮНЕСКО (да не се бърка с Йонеско :) обявява датата за международен ден на театъра. Автор на посланието за първото честване е Жан Кокто.






Ела, брато, да идем на театър.
Не ти мирише на изгодна сделка!?
И не ебаваш ни Кокто, ни Сартр?
Върви тогава да продаваш зелка!
Ела бе, да те запозная с Шекспир
със Бекет да почакаме Годо…
Излез от тази бизнес-треска,
седни във театралното кресло!
Седни да те целуне Жулиета
или пък да те изкодоши някой шут,
сълза пусни за клетница несрета,
ядосай се на някой темерут...
Харизай на актьора два три часа
и два три долара за входния билет
и току виж душата ти сколаса
да грабне своя нежен дивидент.
Ела, брато, кв’о толкоз жалко,
и gsm-а дай на гардероб,
вземи му думата за малко
не ти на него, той на теб е роб.
Театърът, брато, обича всички
което, значи, ще рече - и теб.
Вземи духовна нафора - коричка
от днешния баят културен хлеб.

Па се върни във своя си театър -
свирепа сцена от съвременна пиеса.
Живот ли, сцена ли - мъгла и вятър!
Пари - пари прим - стока….
и завеса.


.

вторник, 23 март 2010 г.

мога ли

чрд на моята Росичка



Мога да ти сготвя лазаня
Мога да ти лепя плочки за баня
Мога да ти изпея “O sole mio”
Е не мога да купя рено клио
Но мога среднощ да измия чиниите
Да завинтя на деня си чивиите
Мога даже цинизма да скрия
Но не и третата си ракия
Мога да отида на родителска среща
Мога да напазарувам отсреща
Мога с теб да живея в килия
Стига в мазето да има ракия
Мога без полюции да се откажа
От това дето виждам на плажа
Мога даже вода да пия
Дори на масата да има ракия…

Виждаш ли миличка колко мога
Такъв един ме е направил Богът
Такъв съм аз твоят Илия
Толкова кръв и толкоз ракия
Само сърцето ти да открехне клапа
Да видим дали любовта е сляпа
Само недей да ми се цупиш
Само недей с инат да чупиш
Крехката ни семейна идилия
Упоритата ни любов
и шишето с ракия

неделя, 21 март 2010 г.

Mea Culpa (пролет)

ми тя все ми наливаше …




капка синка във млякото
люляк
яко всяко запичане
разширява бялото на очите
кокиче
птиче пее извива и плаче
обаче все окото му в женската
метличина
накичено някак абитуриентската
всички го дават
топнат в лютеница пискюл на шнур
божур
вятърът на хормоните
носи погледи абордажни
влажни запотени от зимата
силиконови устни
лале
дете избледнява ракиеното 3d
и те виждам каквато си
мерси

.

петък, 12 март 2010 г.

акустична версия



ах саксофоните като коне изцвилиха
ах барабаните отмерваха галоп
талази дъжд изсипваха клавишите
басите мътеха кръвта
и като циганин извика кларинетът
проплака като птица във нощта
опаса ме с пискливи ленти
и замлъкна
пропадна в себе си
...
аплодисменти

p.s.
чуй парчето на http://bukvite.bg/poem.php?docid=66741

неделя, 7 март 2010 г.

празник.мама.





когато Мато беше дребос


тази сутрин гледам мама
хубава е
грешка няма
спи пък колко е красива
даже със прическа крива
денем все за нещо тича
знам бе
знам че ме обича
то и аз си я обичам
постоянно се заричам
хич да не ядосвам мама
щото тя е по-голяма
нервите й по-са тънки
късат се кат стари дънки
туй на нищо не прилича
знам бе
знам че ме обича
то и аз си я обичам
обещах и да не тичам
щото новите обувки
и
два шамара без преструвки
аз сега не се оплаквам
какво мога да очаквам
тя е толкова критична
но обаче нищо лично
да
да
знам
че ме обича
пък аз колко я обича-а-ам
скрил съм тук едно кокиче
днес е празник
чакам само...

ама ти не спиш ли
мамо

вторник, 2 март 2010 г.

шипка



чакане
блъскане
друс друс друс
ругатни
миризма
автобус
цигани
бабички
трака трак
пак воня
ишиас
роден влак
писна ми
нейде в мен плаче Гилгамеш
в подлеза просяци листят вестник КЕШ
беемве
кадилак
мерцедес
и трабантче едно колкото за стрес
сбъркана държава
направо резерват
който няма крава да пие шоколад
бе не се преструвам на дисидент и бард
просто си празнувам с бутилка трети март
(1996 приблизително)

неделя, 28 февруари 2010 г.

март

когато свършва зимата
аз искам да разкъсам всички дрехи
които са ми стягали душата
и да си изпера като хайдутин ризата
че да я просна на стобора на земята
да се ветрее там
да се белее
като покана да направим мартеница

понеделник, 22 февруари 2010 г.

снощи



спряха ни тока на блока
и паника върла настана
нихната мама
с фенери като кантонери
комшиите псуваха мръсно
това че е късно
и без белене и козлодуй
алилуй
на студ и тъма ще стоим
и ще има режим
домашна консерва и нерва
потече от тъмни мази
ох боже пази

ш ш ш т

в мансардата
горе
над осем етажа възбудени
на свещ се целуваха влюбени


`

сряда, 17 февруари 2010 г.

нерва

когато всичко наоколо започне да ми образува нерви
аз започвам да се нервя на себе си
докато накрая се сетя
че това е смешно



една постоянна нерва
ме друса под кривата круша
после крила разперва
на комплекса ми сред кауша
като лудичките се киска
драска ме с мръсни нокти
и разсеяно дриска
скучности еднооки
болест
чума
зараза
бедност на джоб и душица

кой на моканина каза
да чака бяло по жицата

нервата ме скопява
суши ми мъжките жили
отвътре изпепелява
като табаско и чили
рита ме като седмаче
чаши ми слага в ръката
и през очите ми плаче
като артист пред заплата
яде ме пустата нерва
както вълните ядат вятър
както хамалин ракия перва
както критик гледа театър
обитава ме
мамка й нерва
като статуя камък
като сардина консерва
или като призрак замък

мразя я нервата гадна
от егенето я бърша
знам че от нея ще падна
а пък без нея ще свърша

понеделник, 15 февруари 2010 г.

кръчмите на Варвара

е то половината от тях вече ги няма...
затова абстиненцията е още по страшна


глад за лято в края на зимата

СТАРЦИ РАЗБОЙНИЦИ
улицата се спуска безмилостно като мълния
кокалестият й "s" се забива в зелен облак
мента и мастика
потното стъкло на содата задържа нетърпеливите мехурчета
като презерватив
рими: коневръз/бъз/мерак/сак

ВАРНАТА
коктейлът се люшка в мързеливия шейкър на нощта
ледчетата цъкат като цикади
пътеката към кенефа е обрасла с трева
няма кой да я изпуши
всички пикаят другаде
рими: пушек/тек/маримба/ба!

ЧЕРКВАТА
рибата седи на стола някак вдървено
неудобно й е
рибата ляга на стола
все тая
главата й пуши от неудобство
цигара
пура
лула
комин
рибата се отпуска на стола и почернява
столът е електрически
рими: паламуд/луд/търнокоп/поп

ЕРГЕНСКА МЪКА
синът ми не знае кой е съставът
вдига лъжицата и казва
хоризонт не може да се слуша
хоризонтът се гледа
и все пак не знае кой е съставът
ето например тараторът му има следния състав
краставица
мляко
орехи
чесън
олио
и вода
а съставът по хоризонт е гола вода
рими: таратор/тор/маратон/стон

АНИМАЦИЯТА
ето кракът е отрязан
няма го
а продължава да наболява
да изтръпва
да мирише
на гущера като му отрежат опашката
пораства му нова
по спомени
може старата да е била опашка за олио
а новата да е пред някое посолство
стават грешки
спомените винаги зарастват накриво
рими: декамоз/коз/романтик/тик

ГАРДЕЛА
очакването е като акупресура
натискаш си парцалите докато зараснат
един паяк възкръсва от глад
сигурно е кръстоносец
12 мухи се пръсват да пръснат чудото по света
4 от тях се връщат и с кафяви точици пишат нещо по салфетката ми
а може би просто я използват
рими: балък/млък/Пенелопа/оп-па!

СИНЬО ЛЯТО
колко хора бият път до морето през лятото
бият пътя до посиняване
дреме му на лятото
и морето е насинено
ама му викат черно
въпреки че всички си тръгват от него на червено
а на далтонистите им е все едно
рими: връщам се
може да няма рима
ама се връщам


ПРИ ДИМО
...
ми то аз там не ходя
...

неделя, 14 февруари 2010 г.

сирни заговезни



Слушайте, слушайте лъжемесията!
Бе да му стъпиш на тоя на шията, че…
Обаче не може!
Нацията ще се изложи,
ако…
такова…
като юдеите
знаеш там…
фарисеите…
Истината ви казвам
от кръста
останаха видими само три пръста
колкото Ной да завърже ковчега
или камилата сляп туарег.
Рана крием под дрипите.
Боже!
Все ние сме битите!
Ний да не сме камбана!?

И като Хамлет се питам -
камък или “Осанна!”?

събота, 13 февруари 2010 г.

ненадейно

ако ви свéти Валентин, изгасете го :)))




уж изсъхна на слънце
иззад скъсана щора
уж прогизна до дънце
в потна сива умора
уж те пъди отблясъка
на лисеещо теме
уж потъна във пясъка
на изтлялото време
уж деца те прескачаха
да не би да пораснеш
уж тромпетите плачеха
че погребана гаснеш
...
а пък на като котка
девет пъти възкръсваш
пиеш водка след водка
и във фикуса тръскаш
радвам се че си жива
но съм дърт философ
по добре си отивай
знаеш пътя
Любов

сряда, 10 февруари 2010 г.

Цикъл на смъртта



Така се случи, че татко и мама за малко да умрат в един ден. В различни години, ама все на този ден - 11 февруари.
На неиния 11 февруари тя според мен застана на чертата. Накланяше се ту насам, ту отвъд... сякаш той я викаше. През нощта се изправи в леглото с поглед забит в горния ъгъл на стаята. Лицето и беше напрегнато. Със сестра ми помислихме, че ужасният рак отново я захапва и й бихме морфин. После още веднъж. И на сутринта пак. Направо я натъпкахме. Докторът каза, че не сме я спрели, само сме я забавили. Отиде си по обяд на другия ден, след като докторът ни накара да я оставим на мира.
Тя умря на брега на Дунава, във Видин. А искаше да я погребем до баща ни, в малкото сакарско градче. Посред зима в снега този диагонал на България не е най-привлекателният маршрут. Особено, ако караш ковчег зад гърба си. Защото когато фирмата за специални превози ни поиска майка си и баща си, зет ми, влахът, нищо не им каза, само се обърна и подкара пасата като на рали. После пред блока свалихме седалките и укрепихме ковчега в комбито. Аз тръгнах за Русе да взема семейството, а този щурак хукна със сестра ми на юг през Петрохан. През февруари. С мъртва тъща зад гърба... Радичков пасти да яде.
Имаше и още съспенс в това пренасяне на мама – те пристигнаха в Тополовград късно вечерта, отдавна се беше стъмнило, пък то не трябвало мъртъвци след залез да се местят... и докато се обърна, една бабичка беше усукала с някакви конци китките на мама. Друг пък беше успял да сложи на челото й някаква паричка – някой смотолеви нещо за някакво странно вярване – някаква мешаница между платата за лодкаря Харон (там всички сме потомци на бежанци от гръцка Тракия) и влашка противовампирска практика (заради размъкването из пътищата по тъмно)... През нощта свещите току гаснеха в ледената стая, а миризмата на индийските пръчици върху библиотечката ще ме преследва до края на живота ми...
Както и да е. На другия ден получих нагледен урок за отношението на българина към задгробния живот. Къщата на чичо ми е последната преди гробищата. Отидохме с него да видим как гробарите разравят гроба на баща ми. Чичо първо не ме искаше там, ама като ме погледна в очите и срещна същия деведжийски поглед като неговия – кандиса. Главата ми беше празна, очите ми бяха празни, само сърцето ме пробождаше от време на време, колкото да не си помисля, че си е отишло... Онези копаеха голи до кръста в усмихнатия февруарски ден. Единият имаше на рамото татуирана глава на жена, която на всяка копка правеше смешни физиономии, когато мишците му се напрягаха и отпускаха. Гледах зейналия гроб и като че ли пак отчетливо чувах как тропат буците, падащи върху капака на ковчега, как се сипе надолу замръзналата пръст, когато го погребвахме. Сега сякаш лентата се връщаше – сега земята хвърчеше нагоре, а буците на реверс изскачаха от гроба и се наместваха по местата си. Костите се показаха изведнъж. Всъщност първото, което се белна, не беше кост, а потник. Потникът от изкуствена материя не беше мръднал, мамка му, а всичко друго беше станало на пръст. И като го вдигнаха оня потник, от него се посипаха земя и ребра... нищо не свързваше тази жалка картинка с оня весел човек... обаче това Шекспир го е написал вече, мой бедни Йорик...
И още нещо имаше оцеляло толкова години в това обиталище на смъртта – една бутилка ракия. Аз лично я сложих в краката на татко – обичаше я пущината, правеше една от най-добрите ракии в града, ако и да доживя само до 53... Та бутилката си беше там. Жълтата течност, отлежавала 11 години в краката на стопанина си, като любима жена, погребана ведно с него, се люшна плавно, като зехтин, когато единият гробар вдигна окаляното стъкло срещу слънцето.
И тогава чичо ми каза: - К'ъв задгробен живот, бе!? Ти вярваш ли, ‘ко имаше живот на оня свят, батю таа бутилка 11 години да га остаи пълна!? Вярваш ли, а!? 'ти еба задгробния живот!

Точка.
А ракията гробарите я изпиха, докато изравяха останалите кости, докато ги миеха и подреждаха в бялата ленена торба, за да направят място за ковчега с мама.

PS
Чичо отиде при тях пак през февруари, на 16, 7 години по късно.
Затова на Зарезан сълзи капят във виното ми.

`

понеделник, 8 февруари 2010 г.

незапомнено

едноактно менте


ИНТЕЛИГЕНТ АЛКОХОЛИК
Забравихме вкуса на старата ракия.
Бутилките направо миришат на метил.
Нима във некролози ще трябва да открия
с кого съм се напил?

ХОР НА ПОСТОЯННИТЕ КЛИЕНТИ
Псолютно вярно!
Евалла, брато!

ПЕНСИОНЕР КИБИК
Освен това с нитрати е пълен зеленчука,
салатката направо от химия трепери.
Обаче на кръчмарите от нищо не им пука!
Гробари търсят вместо портиери.

ПОЛУХОР ПРЕД ЗАПЛАТА
Без хубава салатка
разпивката е кратка
и сутрин дебне махмурлук голям!

ПОЛУХОР СЛЕД ЗАПЛАТА
Не сме от таз порода
да пием гола вода
пред прадедите ще умрем от срам!

ИНТЕЛИГЕНТ АЛКОХОЛИК
Разбитите илюзии на трезво са отрова
и лъсва ясно целият резил.
Крещи юнакът в теб за хляб или олово,
но туй не е във нашенския стил!

ХОР НА ПОСТОЯННИТЕ КЛИЕНТИ
Ега ти пича!
Стéгни се, брато!
Глътнá керпича.
Сйпи по едно!

о, музо

за вредата от гледането на телевизия
в затрупан от сняг ден






Кажи о, малка музо,
К`во ще стане ако сблъскам
Митко Палаузов и депутата Кузов?
Роман от Марио Пузо?
Отзад ако те плесна, подай и друга буза?
Мерлуза
хлъзгава, прозрачна – полиетилен!
В досаден груб рефрен
потъва ден по ден искрящатата ти аура.
Горкичката Изаура –
май вече си робиня на някой сцернарист
от шоу на Азис.
Виждаш ли в съня поне слепия певец,
пияна малка музо?
Телец
кален, блатен, ама златен
яхаш във захлас.

Обезкрилен Пегас нагазва през просото –
ми не цъфти ръжта!

четвъртък, 4 февруари 2010 г.

snowboard

- Мамо - попитало мечето - баща ми да не е бил Коала!?
- Не, беше бял мечок като мен. Защо питаш?
- Ми, студено ми е.




егати как коварно домъкна ме ти тука
на туй ветриво бърдо
на таз свирепа чука
какво им се прехласваш на тез кошмарни писти
та чак на “д” подскачаш
като че имаш глисти
като забравен чироз се проветрих на влека
на мен ми дай без гащи
надолу от велека
от тез подути преспи
на
тутакси ме втриса
а ти ме влачиш бодро
като една мотриса
аз можех да те гледам през джамчето на бара
покрай едно коняче
и със една цигара
ма не
да съм до тебе и тез кози чевръсти
ръцете ми кочан са
останаха без пръсти

ш-ш-шт
тя ръка протегна към мойте ледни длани
и ги прибра на топло
между бедра събрани

ох
само да не бърза пак да възседне ските
че на
от таз фъртуна ми мръзнат и ушите