утринен концерт

В онези смутни пост-н'амк'ви времена един човечец получил наследство. Е, чичо му не бил от Америка, ами от Русе. И наследството и то русенско - първи етаж от къща. Обаче от старите големи русенски къщи - на тиха уличка с много липи.
Хукнал човечецът по нотариуси, жена му застягала бохчите, децата се пречкали весело и една прекрасна утрин вместо от гарата (защото бил машинист) да се прибере в панелната дупка в квартал “Чародейка”, нашият гордо прескочил натуриите в антрето на старата нова къща, ударил един душ, ударил и една ракия за приспивателно, па се бухнал в леглото. Точно тогава радиоточката прошепнала, че е осем и от втория етаж прозвучали мощни акорди на пиано. Т'ва пък к'во е бе, мамка му, рипнал човечецът, а отгоре се спускали акорд след акорд, извивала се вихрена мелодия, като че ли някой тичал по клавишите, после звуците полека стихвали, но само за да се изсипят изневиделица като водопад върху плачещото му за сън същество.
Като се разбрало, че така няма да се спи, железничарят метнал нещо на гърба си, изтопуркал нагоре по стълбите и се облегнал на звънеца. Отзовал се очилатко на неопределена средна възраст в закопчана догоре риза и протрит панталон. Кроткият отначало разговор набързо качил градуса, закипял от права и претенции, льохмани и профани, селяндури и очилати муцуни, лашкаш се цяла нощ да ги возиш, д'ебамааму, пък те да спиш не ти дават, а аз трябва да репетирам, майната им на твоите репетиции, що не си репетираш на друго място, и на Вагнер майната му, вижте се какъв сте имбецил, абе ти гледай много да не дрънкаш... простак!... И вратата хлопнала, и в пианото забушували страстите на обидената музикантска душа, а жепеецът се замятал в леглото с възглавници на ушите.
Така едно добросъседство свършило, преди да е започнало. Железничарят ходел като тигър из стаите, псувал на поразия, та чак фикусът повяхнал, проклинал коварното наследство, заплашвал, че ще се изнесе на палатка пред Централна гара, засипвал с жалби община, кметство, полиция и филхармония, но очилатият от втория етаж свирел само в разрешеното от правилника време и никой не можел с пръст да го бутне.
Тогава човечецът изтикал леглото си в най-далечния ъгъл, след нощна смяна тъпчел ушите си с памук, пиел по три ракии и трупал възглавници върху бучащата си глава... но проклетите звуци пак го намирали, терзаели повече нервите, отколкото слуха му, а когато най-сетне заспивал, музиката се промъквала и в съня му. Траверсите се превръщали в безкрайна редица клавиши, локомотивът свирел на тях бравурна мелодия, после клавишите се свършвали, музиката секвала, вагоните, закачени един за друг с ключ сол, започвали да се търкалят на забавен каданс, от тях се сипели изкормени пиана, пръсвали фонтани трески и чукчета, като лениви светкавици из въздуха проблясвали скъсани струни и било тихо, тихо...
Ей така я карали.
Една сутрин железничарят се върнал пребит от умора, изритал обувките си, надигнал шишето с ракия и се проснал в леглото както си бил с униформата. Погледнал часовника, изпсувал мръсно и безадресно, натъпкал памука в ушите, натрупал възглавниците и стиснал очи. Но сънят не идвал. Човечецът се повъртял, притиснал по навик възглавниците, но не можел да заспи и това е. Наоколо витаела някаква липса, която гонела съня, чувство за някакъв недостатък, губело се нещо съществено, но неуловимо... Той отворил очи, погледът му попаднал на циферблата на часовника, осем и петнайсет... топло, топло... Жено, ревнал човечецът, оня що не свири?!
Жена му дотърчала с тестени ръце - как не ти казах, свърши се тя неговата свирня, да пукне дано с това дрънкане, ама на, санким ко беше голям музикант, щеше да ходи с едни панталони зиме и лете, мухльото, другите по скандинавията коли си купиха, ма на него само репченето му голямо, жена му и тя, лисици по врата, ама сега като ги наритаха три месеца неплатена, щото не се разбра филхармонията министерска ли ще е, общинска ли - лъснаха им голите задници, пък компенсациите - за ток ли, за студент в София ли - и продадоха пущината, пианото де... Таз заран гледам барабите го влачат, пък оня ситни по тях като бито куче, да не го ударите, вика, това е немски инструмент, бе к'во те е грижа бе, нали му зе парите, 'ко искат от втория етаж да го фърлят... Ти що ме зяпаш така, не се ли радваш бе... Що пак грабна тая бутилка?… Глей го с'я... Къде тръгна по чехли бе?…
Но външната врата хлопнала зад едно объркано “бамааму” и станало тихо, тихо... само се чувало как чехлите на човечеца шляпат по стълбите към втория етаж и в бутилката се плиска оная пущина - панацеята за всяка наранена душа.