човекът е бил там!
После го разправяли как ли не. Като мит. Като притча. Даже като виц...
Обаче ето как било – почти като в България. Щото, например, имало много пясък. Като на Слънчев бряг. И камъни. Като на другия Слънчев бряг. А вода нямало. Като в Габрово. И един човечец имало – стар, болен, одрипан, изпаднал, съсухрен, от джоба му некролога се подава – като български пенсионер...
Слънцето спряно сърдито печало, камъните се пукали от яд, че не могат да се търкулнат на друго някое място, въздухът трептял като коремче на кючекчийка, времето клечало с изплезен език като хиена... а старецът безспир тътрел крака незнайно накъде...
Ех, старче... назад – като спомен – хиена. Напред – като прокоба – хиена. А по средата – ти! Работата отивала на пернишка трагедия...
Но старчето не спирало – кретало едвам, като малката стрелка на часовника, но не спирало, глухо за кикота на хиените, сляпо за писъка на вятъра, безчувствено за слънчеви изригвания и магнитни бури.
И изведнъж... Хиените се направили, че някой ги вика, дюните приклекнали като сгълчани, слънцето мигнало сепнато като разбуден депутат, небето се продънило с мек тътен, лъхнало на тамян и скъпа пура и един ласкав и загрижен тембър изпълнил акустичната среда
- СТАРЧЕ, ЗАЩО СИ ТОЛКОВА ИЗПАДНАЛ?
Човечецът бил обръгнал на всякакво, та не спрял да се тътри и само промърморил – моя си работа, господине, няма нужда, благодаря...
- МОГА ДА ТИ ПОМОГНА ЧОВЕЧЕ!
- Ба – измърморил старецът – никой не може да ми помогне на мене.
Придърпал дрипите си и с наведена глава продължил да цепи горещия пясък като един нестинар.
- АЗ МОГА – упорствал отгоре небесния глас – АЗ ПОМАГАМ НА ВСЕКИ, КОЙТО МЕ ЧУЕ!
- На мене не можеш – заинатил се старецът, ама не спирал обречения си поход – аз... имах син, син... – старческите крака продължавали сами да вървят, напуканите ръце сами придърпвали дрипите, очите сами заплакали – едничък син имах и го загубих… пари, здраве и живот похарчих да го намеря и не – няма го сред човеците...
- АЗ ВИЖДАМ ВСИЧКО НА ТОЗИ СВЯТ, СТАРЧЕ – меко протътнал небесният глас – ЧЕ И НА ОНЯ. ЩЕ ГО НАМЕРИМ. КАЖИ МИ КАК ИЗГЛЕЖДА ТВОЯТ СИН?
- Моят син!? – едвам прошепнал старецът и за първи път спрял, а притаената пустиня се повдигнала на пръсти – моят син... ще ти кажа, ама да не се чудиш... Ех... моят син имаше гвоздей във всеки крак и всяка ръка...
- ТАТКО!?!?!? – прошепнал гръмовно небесният глас отгоре... а отдолу старецът за първи път вдигнал глава и с подмладен, изпълнен с невяра и съмнение глас викнал насред пустинята
- ПИНОКИО!?!?!?
Ето така било. Поне така го разправят дърводелците. Срещнали се и не се познали.
.
Бе Илийка, ти тез думи за нищо ги нямаш - правиш си с тях каквото си искаш! :) Много ми харесва как пишеш и всяко парче си го чета по няколко пъти. Да му се насладя максимално, дет съ вика :Р
ОтговорИзтриване