сряда, 10 февруари 2010 г.

Цикъл на смъртта



Така се случи, че татко и мама за малко да умрат в един ден. В различни години, ама все на този ден - 11 февруари.
На неиния 11 февруари тя според мен застана на чертата. Накланяше се ту насам, ту отвъд... сякаш той я викаше. През нощта се изправи в леглото с поглед забит в горния ъгъл на стаята. Лицето и беше напрегнато. Със сестра ми помислихме, че ужасният рак отново я захапва и й бихме морфин. После още веднъж. И на сутринта пак. Направо я натъпкахме. Докторът каза, че не сме я спрели, само сме я забавили. Отиде си по обяд на другия ден, след като докторът ни накара да я оставим на мира.
Тя умря на брега на Дунава, във Видин. А искаше да я погребем до баща ни, в малкото сакарско градче. Посред зима в снега този диагонал на България не е най-привлекателният маршрут. Особено, ако караш ковчег зад гърба си. Защото когато фирмата за специални превози ни поиска майка си и баща си, зет ми, влахът, нищо не им каза, само се обърна и подкара пасата като на рали. После пред блока свалихме седалките и укрепихме ковчега в комбито. Аз тръгнах за Русе да взема семейството, а този щурак хукна със сестра ми на юг през Петрохан. През февруари. С мъртва тъща зад гърба... Радичков пасти да яде.
Имаше и още съспенс в това пренасяне на мама – те пристигнаха в Тополовград късно вечерта, отдавна се беше стъмнило, пък то не трябвало мъртъвци след залез да се местят... и докато се обърна, една бабичка беше усукала с някакви конци китките на мама. Друг пък беше успял да сложи на челото й някаква паричка – някой смотолеви нещо за някакво странно вярване – някаква мешаница между платата за лодкаря Харон (там всички сме потомци на бежанци от гръцка Тракия) и влашка противовампирска практика (заради размъкването из пътищата по тъмно)... През нощта свещите току гаснеха в ледената стая, а миризмата на индийските пръчици върху библиотечката ще ме преследва до края на живота ми...
Както и да е. На другия ден получих нагледен урок за отношението на българина към задгробния живот. Къщата на чичо ми е последната преди гробищата. Отидохме с него да видим как гробарите разравят гроба на баща ми. Чичо първо не ме искаше там, ама като ме погледна в очите и срещна същия деведжийски поглед като неговия – кандиса. Главата ми беше празна, очите ми бяха празни, само сърцето ме пробождаше от време на време, колкото да не си помисля, че си е отишло... Онези копаеха голи до кръста в усмихнатия февруарски ден. Единият имаше на рамото татуирана глава на жена, която на всяка копка правеше смешни физиономии, когато мишците му се напрягаха и отпускаха. Гледах зейналия гроб и като че ли пак отчетливо чувах как тропат буците, падащи върху капака на ковчега, как се сипе надолу замръзналата пръст, когато го погребвахме. Сега сякаш лентата се връщаше – сега земята хвърчеше нагоре, а буците на реверс изскачаха от гроба и се наместваха по местата си. Костите се показаха изведнъж. Всъщност първото, което се белна, не беше кост, а потник. Потникът от изкуствена материя не беше мръднал, мамка му, а всичко друго беше станало на пръст. И като го вдигнаха оня потник, от него се посипаха земя и ребра... нищо не свързваше тази жалка картинка с оня весел човек... обаче това Шекспир го е написал вече, мой бедни Йорик...
И още нещо имаше оцеляло толкова години в това обиталище на смъртта – една бутилка ракия. Аз лично я сложих в краката на татко – обичаше я пущината, правеше една от най-добрите ракии в града, ако и да доживя само до 53... Та бутилката си беше там. Жълтата течност, отлежавала 11 години в краката на стопанина си, като любима жена, погребана ведно с него, се люшна плавно, като зехтин, когато единият гробар вдигна окаляното стъкло срещу слънцето.
И тогава чичо ми каза: - К'ъв задгробен живот, бе!? Ти вярваш ли, ‘ко имаше живот на оня свят, батю таа бутилка 11 години да га остаи пълна!? Вярваш ли, а!? 'ти еба задгробния живот!

Точка.
А ракията гробарите я изпиха, докато изравяха останалите кости, докато ги миеха и подреждаха в бялата ленена торба, за да направят място за ковчега с мама.

PS
Чичо отиде при тях пак през февруари, на 16, 7 години по късно.
Затова на Зарезан сълзи капят във виното ми.

`

11 коментара:

  1. толкова красиво написан текст, че дори не ме интересува дали е истина :)

    ОтговорИзтриване
  2. знам, че за читателя няма особено значение, но за мен има - та, истина си е от край до край. само че тогава ми изтече пред очите като филм, който гледаш с половин око, та преживяването се върна със същинската си сила чак когато го написах...
    да-а-а..., благодаря, че коментира, altair

    ОтговорИзтриване
  3. Смразяваща истинска история....Напомня ми подобно изживяване с моята баба, бях свидетел на смъртта й от край до край само на 9 години, има неща миризми и усещания, които никога не се забравят... Макар смъртта да е най-естественото и сигурно нещо в измисления ни живот, пак ме побиват тръпки когато усетя присъствието й.
    Колкото до задгробния живот... иска ми се да го има, но Кой знае,Кой знае... :)

    ОтговорИзтриване
  4. Разтърсващо истинско! Някак почуствах тази история лична, почуствах като че ли съм я съпреживяла! И ще я запомня и ще имам нужда да се връщам към нея!
    Благодаря за емоцията, която изпитах!

    ОтговорИзтриване
  5. аз благодаря за този емоционален коментар, Nass
    случват си се тези неща и отминават... човек обаче, струва ми се, не бива да ги... да ги изтрива, забравя... те са... невидимата ни торбичка, в която е онова важното... или неважното, дето ни прави нещо повече от ходещо парче глина... поне така мисля

    ОтговорИзтриване
  6. Илийка, благодаря ти, прекрасен текст! Моя татко си отиде преди два месеца...пустия му рак. Вечна памет за родителите! <3

    ОтговорИзтриване
  7. Илийка, още повече се радвам, че те познавам!

    ОтговорИзтриване
  8. Прочетох всичко на един дъх! И се задъхах!Преживях отново смъртта на родителите си, поотделно! Дори настръхнах и се разплаках!Сякаш моите чувства са намерили реализация! Всеки трябва от време-на време да чете такива постинги!Здравословно е! Поздравявам те приятелю!

    ОтговорИзтриване
  9. В моето семейство "черният" Зарезан е 1-ви февруари...Разкошен текст,хвана ме за гърлото,ще си го припомням често...Мир на праха им!!!

    ОтговорИзтриване
  10. Текстът си е текст, обаче болката и любовта преливат и колкото и да искаме да потушим в душите си крясъка "Защо?! Защо идват хората, пеят, смеят се, обичат, щом после си отиват!?",за мен това при съмртта на близките ни е основната парлива като ракията мисъл. Знам всички тези неща като "смъртта е част от живота, прави ни истински, без страданието няма да извадим наяве щастието, а особено за актьорите е важно да имат богата палитра с чувства", намирам това за една слабо утешение през огромната бездна на скръбта. Илийката Деведжиев е Голям човек. Навярно това би зарадвало родителите му!

    ОтговорИзтриване
  11. Светла им памет!
    И моят баща почина на 18 февруари преди 9 години-млад,млад....Преди повече години баба...... Дали този февруари не е нещо злобен , че са му по-малко дните....?????
    Има неща ,които времето НЕ лекува.

    ОтговорИзтриване