
Така се случи, че татко и мама за малко да умрат в един ден. В различни години, ама все на този ден - 11 февруари.
На неиния 11 февруари тя според мен застана на чертата. Накланяше се ту насам, ту отвъд... сякаш той я викаше. През нощта се изправи в леглото с поглед забит в горния ъгъл на стаята. Лицето и беше напрегнато. Със сестра ми помислихме, че ужасният рак отново я захапва и й бихме морфин. После още веднъж. И на сутринта пак. Направо я натъпкахме. Докторът каза, че не сме я спрели, само сме я забавили. Отиде си по обяд на другия ден, след като докторът ни накара да я оставим на мира.
Тя умря на брега на Дунава, във Видин. А искаше да я погребем до баща ни, в малкото сакарско градче. Посред зима в снега този диагонал на България не е най-привлекателният маршрут. Особено, ако караш ковчег зад гърба си. Защото когато фирмата за специални превози ни поиска майка си и баща си, зет ми, влахът, нищо не им каза, само се обърна и подкара пасата като на рали. После пред блока свалихме седалките и укрепихме ковчега в комбито. Аз тръгнах за Русе да взема семейството, а този щурак хукна със сестра ми на юг през Петрохан. През февруари. С мъртва тъща зад гърба... Радичков пасти да яде.
Имаше и още съспенс в това пренасяне на мама – те пристигнаха в Тополовград късно вечерта, отдавна се беше стъмнило, пък то не трябвало мъртъвци след залез да се местят... и докато се обърна, една бабичка беше усукала с някакви конци китките на мама. Друг пък беше успял да сложи на челото й някаква паричка – някой смотолеви нещо за някакво странно вярване – някаква мешаница между платата за лодкаря Харон (там всички сме потомци на бежанци от гръцка Тракия) и влашка противовампирска практика (заради размъкването из пътищата по тъмно)... През нощта свещите току гаснеха в ледената стая, а миризмата на индийските пръчици върху библиотечката ще ме преследва до края на живота ми...
Както и да е. На другия ден получих нагледен урок за отношението на българина към задгробния живот. Къщата на чичо ми е последната преди гробищата. Отидохме с него да видим как гробарите разравят гроба на баща ми. Чичо първо не ме искаше там, ама като ме погледна в очите и срещна същия деведжийски поглед като неговия – кандиса. Главата ми беше празна, очите ми бяха празни, само сърцето ме пробождаше от време на време, колкото да не си помисля, че си е отишло... Онези копаеха голи до кръста в усмихнатия февруарски ден. Единият имаше на рамото татуирана глава на жена, която на всяка копка правеше смешни физиономии, когато мишците му се напрягаха и отпускаха. Гледах зейналия гроб и като че ли пак отчетливо чувах как тропат буците, падащи върху капака на ковчега, как се сипе надолу замръзналата пръст, когато го погребвахме. Сега сякаш лентата се връщаше – сега земята хвърчеше нагоре, а буците на реверс изскачаха от гроба и се наместваха по местата си. Костите се показаха изведнъж. Всъщност първото, което се белна, не беше кост, а потник. Потникът от изкуствена материя не беше мръднал, мамка му, а всичко друго беше станало на пръст. И като го вдигнаха оня потник, от него се посипаха земя и ребра... нищо не свързваше тази жалка картинка с оня весел човек... обаче това Шекспир го е написал вече, мой бедни Йорик...
И още нещо имаше оцеляло толкова години в това обиталище на смъртта – една бутилка ракия. Аз лично я сложих в краката на татко – обичаше я пущината, правеше една от най-добрите ракии в града, ако и да доживя само до 53... Та бутилката си беше там. Жълтата течност, отлежавала 11 години в краката на стопанина си, като любима жена, погребана ведно с него, се люшна плавно, като зехтин, когато единият гробар вдигна окаляното стъкло срещу слънцето.
И тогава чичо ми каза: - К'ъв задгробен живот, бе!? Ти вярваш ли, ‘ко имаше живот на оня свят, батю таа бутилка 11 години да га остаи пълна!? Вярваш ли, а!? 'ти еба задгробния живот!
Точка.
А ракията гробарите я изпиха, докато изравяха останалите кости, докато ги миеха и подреждаха в бялата ленена торба, за да направят място за ковчега с мама.
PS
Чичо отиде при тях пак през февруари, на 16, 7 години по късно.
Затова на Зарезан сълзи капят във виното ми.
`