ръбче

 

Не помня кой донесе в махалата играта ръбче, но се скъсвахме да я играем. Заставахме на срещуположните тротоари, между нас течеше улицата на живота – коли, мотоциклети, камиони, каруци, крави – и хвърляхме топка. Трябваше да улучиш ръбчето на отсрещния бордюр така, че топката да отскочи към теб и да я хванеш. Разбира се, че играехме предимно надвечер, когато се връщаха всички коли, мотоциклети, камиони, каруци и крави – на празна улица е скучно и лесно.

В оня прашен август двама все търсеха уж незабелязано погледите си през шарената лятна банда. Той живееше до нас, тя идваше от Шумен за ваканциите, къщата на баба ѝ беше в края на улицата, но все играеше в другата махала. Бях там, когато най-сетне застанаха очи в очи. Двамата с него подпирахме един дувар, поръсен с натрошени стъкла и се чудехме как да го прескочим довечера, че да стигнем до сияйните лимони в бъчвата под навеса. Тя идваше от магазина и носеше два топли хляба, ветрецът смесваше миризмата на фурна с лекия парфюмен дъх на косите ѝ. Видя ни и спря на средата на крачка. И друг път се бяха срещали, но сега го „видя“ за първи път. Мен не ме отрази въобще, въпреки, че ѝ бях написал около сто стихчета на ум. Кривна глава и се усмихна, погледът ѝ откровено го погали, после се разсмя тихичко и тръгна зандешком, без да свваля очи от лицето му. Чух го как се размърда от неудобство и се направих, че има нещо много интересно под лямата чи гуменка.

Вечерта тя мина през цялата банда, без да погледне никого и застана пред него с вирната глава – той беше същинска върлина. Покажи ми да видя как го хвърляте ръбчето тука, каза. Изглеждаше адски нахакана с изрязаните си шорти и вързаната на кръста копринена риза, вероятно от гардероба на дядо ѝ. Врътна се на пета, скочи на тротоара, бутна пренебрежително момичето, чийто ред беше да играе и му кимна предизвикателно.

Той мигна няколко пъти, означаваше, че се вълнува, но това го знаех само аз. После тупна топката, пое я в най високата част на отскока, изви се и я запрати с елегантно движение – Бум! – топката отскочи от ръбчето някак сърдито и увисна над средата на улицата. Двамата се изстреляха и я хванаха едновременно, стъпили на осевата линия. Държаха я над себе си с изпънати ръце, а телата им се допираха. Изведнъж тя се повдигна на пръсти и бързо го целуна.

Тогава там, насред улицата по която течеше животът - коли, мотоциклети, камиони, каруци и крави – запищяха спирачките на един очукан пикап, но не го спряха навреме.

Топката отхвръкна, удари идеално ръбче и рикошира право в отворения прозорец на вратата до шофьора. И стана тихо, само от същия този прозорец се носеше „ Бързат, бързат делфините, техният път не е кратък......“