24.12.2010, по обяд
Разхождам се из лъскавите пространства на мола с чудесен костюм и още по-чудесна кръстоска между Снежанка и джудже – наричам я Джуджанка. Срещам дете от блока, в който живея. Неузнаваем съм
- Здравей, красавице.
- Здравей, дядо Коледа! (изчервява се)
- Какъв подарък си ми заръчала за Коледа!?
(оживено) – Голяма кукла – бебе!
От години всеки ден я виждам как мъкне такава голяма кукла-бебе навсякъде, даже на училище тръгва с нея, оставя я в колата на татко, за да може да я грабне веднага, когато той я прибира след часовете.
- Хъмммм, голяма кукла-бебе!? Но ти, скъпа, вече имаш такава, нали!? Аз знам колко много я обичаш и навсякъде я взимаш със себе си. Какво ще стане с нея!?
(смут, още по-голямо изчервяване) – Ами аз... аз ще си ги гледам и двете...
- Ще се справиш ли с две кукли бебета!?
- (уверено и щастливо) – Оооо, да!
- Тогава знам къде да ти донеса куклата – в блока до църквата, вход А, на петия етаж, апартамента в дясно.
(втрещяване, отново изчервяване, последователно нямо обръщане към мама и татко с вдигната глава и невярващи очи)
24.12.2010, ранен следобед
Стоим пред огромната елегантна елха като на картичка – две мъники червени фигурки – дядо Коледа и Джуджанка. На подвижните стълби слиза семейство – виждаме първо краката им и постепенно нагоре ... най-напред естествено се показва малка къдрава красива главичка на момиченце, вгълбена е в някаква покупка, но още преди да сме видели главите на мама и татко, тя вдига огромни очи към нас. Грейва, облещва се, хуква по спускащите се стъпала:
- Дядо Коледааааааааааааа! – И се бухва отгоре ми като кенгуруче. Завира глава в брадата ми, сърчицето й тупка като баскетболна топка под коша, крещи в ухото ми
– Дядо Коледа, оообичам те!
- И аз те обиам, малката ми!
Отдръпва се малко от разрошените изкуствени влакна на брадата ми и ме поглежда от упор с блеснали очи
- Тогава значи ще се оженим!
24.12.2010, следобед
Двама тийнейджъри минават покрай мен
- Този Дядо Коледа не е истински.
Виквам след тях:
– Така ли мислите, момчета!?
Спират, единият се връща малко:
- Брадата ти е изкуствена.
Правя крачка към него:
- Е и!? Коледа в брадата ли е!?
(ще си тръгне, мисля си, или ще ми дръпне брадата пред всички деца... но той казва: )
- Н-не... коледа е.... тя е в нас... абе ти си преоблечен актьор, нали!?
- Да. Но съм и дядо Коледа. И ти си дядо Коледа.
- Как...
- Ще подариш ли подарък на някого довечера?
- Естествено.
- С любов ли ще го направиш!? Ще бъде ли специален, дори да не е скъп!?
- Ъ-ъ-ъ... ами да.
- Виждаш ли – ето затва и ти си дядо Коледа. Весела коледа, пораснало момче.
Пускам раменете му, които кой знае кога съм хванал с ръце...
- Айде бе! – вика приятелят му. Момчето тръгва към него, спира се и ме поглежда... после още няколко пъти се обръща преди да се изгуби в празничнта навалица...
24.12.2010, късен следобед
Суетя се с едно мъниче, което иска да се снимаме пред елхата. Доста далече от мен Джуджанка черпи с бонбони две момиченца. Тренираното ми в радиото ухо долява през гълчавата, че ги пита как се казват – Елеонора и Кати. Джуджанка вижда, че съм приключил снимките и ги повежда към мен. Посрещам ги:
- Здравей Елеонора, здравей Кати!
(кръгли очи, зяпнали уста, стъписване, тичат към група възрастни)
- Мамо, дядо Коледа знае имената ни! Елате, този е истинският!
25.12.2010, късен предиобед
финал като в американски коледен филм:
Обявено е, че и в празничния ден в мола Дядо Коледа ще чака децата от 11 часа. Предната вечер обаче решаваме, че едва ли някой ще се вдигне толкова рано и променяме началния час на 14.... Радвам се на празничната сутрин вкъщи – всички други спят, аз чопвам по нещо от нераздигнатата според обичая бъднивечерна трапеза, пия кафе по пижама, блажено спокойствие... наближава 11 и в мен се надига неясна тревога, притеснение, нещо ме гложди и ме кара да се чувствам гузно и некомфортно... обличам се набързо, и без това трябва да се купят някои неща.... мога да напазарувам и в кварталния магазин, но аз отивам в мола.... 11.30 е... Боже, молът е пълен, край елхата се суетят деца, няколко родители крият пакети за гърба си... охраната ми казва, че питат за дядо Коледа още от 11. Хуквам към офиса, който ползваме за съблекалня, нахлузвам костюма и преди да се юрна навън, се обаждам вкъщи
- Ами аз няма да се върна за обяд, пазарувайте вие отсреща.
- Как няма да се върнеш за коледния обяд, нали сте от два!?
- Ами в мола съм, тука е пълно с деца, разбираш ли, не мога да ги оставя така!
(съпругата ми мълчи известно време в слушалката и въздиша с усмивка: )
- Боже, ама ти наистина си станал дядо Коледа.
`
