извозване

На една от тихите улички към голямата река, срещу гордата си католическа сестра се била кротнала бяла православна църквица с надъвкана от времето камбанария, в която почерпените актьори от кукления театър отсреща след премиера удряли камбаната като спомен за първото бдение със свещи през деветдесета.

Та в един оцъклен януарски ден автобусът на въпросния куклен театър разпръснал с клаксон бабичките на въпросната улица пред въпросната църквица, спрял малко по-нататък от вкаменената бонзай-ледена планина на тротоара и зейнал врати в очакване на дечицата, които трябвало да извози след някакво представление. Шофьорът небрежно метнал фас в нечия смразена стъпка и барчето на театъра направо го всмукало за едно кафе. Вътре го грабнала лютата театрална атмосфера, последните клюки сплитали опашки с димните ленти на цигарите, някой викал, че друг някой хабер си нямал, дренки, викал отсрещният, след Джим Хенсън таратанци, вечно на манджи мирише нещастницата, кискала се особа със сатанински грим, която по принцип играела миролюбиви мечета, а шофьорът сърбал русото кафе на бармана-театърмайстор или обратното, разтягал уши да попие всичко, щото бил още нов, даже стажантка не бил чукал още, а тя казала оф минава единайсе и шофьорът се сепнал, щото нали трябвало да извозва дечицата след представлението. Ох, мале, сигур вече да разкулачили автобуса, подскочил шофьорът и се совнал навън, а зад него се завихрили парцали театрална атмосфера – думи и дим, дим и думи и панделка едва доловимо скъпо ухание от стажантката може би.

Доприпкал до автобуса шофьорът, метнал се на седалката, тряснал вратата и аха да врътне контактния ключ – в ушите го блъснала странна тишина, само някакъв далечен глас монотонно нареждал в речитатив, но почти нищо не се разбирало, само отделни думи като пръски на вятъра... млад-зелен, Божке ле... Тъкмо да се обърне шофьорът, отстрани мъжки глас сухо проскърцал – то бива бива, ама това шофьорските номера край нямат, двайсе минути да те чакаме като на спирка при такъв повод д’еба, а отзад друг един глас пропял – айде, чадо, давай, че съвсем окъсняхме, кръщене имам после-е-е...

Е те тука шофьорът събрал сили и се обърнал – назад бабичка до бабичка от онез дато ги разпилял с клаксона преди малко, на служебната седалка червендалест тип с траурна лентичка, а отзад дядо поп със все такъми... ама чакайте, бе хора, това е ведомствен автобус... на театъра... а-а-а, чадо, не светотатсвай, прекръстил се попът, какъв театър, на погребение трябва да ни караш... какво погребение изшъпнал шофьорът, децата всеки момент ще плъзнат, вдигнал глас шофьорът, имате грешка, окопитил се шофьорът, ебавате ли се с мене, вече крещял шофьорът, защото безобразие, стържел червендалестият, Боже помилуй, мрънкал попът, бабичките хлипали в някакъв смразяващ синхрон, траурният глас постепенно приближил, достигнал кресчендо и рисувал апокалиптични картини на света без покойния, на кого ни оставяш, а зад ъгъла се носели първите акустични признаци на приближаващата малолента напаст, възбудена от срещата с кукленото изкуство...

Тогава шофьорът диво се метнал навън да търси организатор, директор, технически секретар или който и да е там да оправи тази сюрреалистична ситуация. Преплувал бясното детско море във фоайето, скачал през две стъпала по стълбите към администрацията, препъвал се из полутъмните проходи около сцената, що не си карах цистерната на летището, стенел, кой ме дявол накара, плюел, кое ме пиле окълва, псувал и обикалял, ама всички си били отишли, само портиерът прибирал изпаднали ръкавички, барбита и някакви неидентифицирани пластмасови урунгели от снаксове може би... Тогава шофьорът въздъхнал обречено и се отправи към автобуса като към зъболекарски кабинет... и още от ъгъла през ушите го плеснал триумфиращият рев на две детски градини дечица, разкулачващи безстопанствения автобус.

Зяпнал шофьорът за кой ли път през този оцъклен и озъбен януарски ден, после се ухилил арабийската, метнал се на седалката, както само шофьорите на големите цистерни го могат и отпрашил. И само в огледалото за обратно виждане на фона на всеобщото бяло се смалявали купчина прегърбени черни фигурки, слели се постепенно в траурно петно и накрая изчезнали зад първия завой.

Шофьорът доставил екзалтирания си малолетен товар по предназначение, на връщане плъзнал елегантно автобуса между двете църкви, ковнал спирачки в дворчето зад театъра и се запилял нанякъде – на погребение ли, на представление ли – кой го знае, неведоми са пътищата шофьорски.

1993 (най-много 1994)